Моят Неврокоп

Не по-малко впе­чатляващ бе вто­рият му коронен номер – левитаци­ята. Той успяваше да вдигне във въз­духа лежащата на маса негова асис­тентка без никакви опори под нея. За по-голяма досто­верност прекарва­ше по тялото и об­ръчи и удостоверяваше, че тя действително е във въздуха. Сенко винаги беше между хо­рата, на пазара, отбиваше се в кафенето. Често обядваше и вечеряше при баща ми и в по-късните години на маса­та около него се събираха слушатели и той почваше да реди сладкодумни приказки. Известно е, че бе любимец на Тодор Живков и споделяше как се обръщал фамилиарно към него с колега: „И ти лъ­жеш народа, и аз. Само че на мен ми ръкопляскат.“

Веднъж видях как той оти­де на пазара при една прода­вачка на яйца и поиска едно яйце. Счупи го и извади от него една голяма жълта мо­нета. Поиска от продавачка­та да му продаде цялата кош­ница с яйца. Тя категорично отказа и след като Сенко си отиде, счупи яйцата едно по едно и, естествено, не откри нищо.

Въздушните акробати обикновено опъваха дебе­ло стоманено въже между Джамбазовата и Пасковата къща на улица „Търговска“. Поемаха един дълъг прът в ръце и, балансирайки, с него преминаваха от едната къща към другата и обратно без никакви колани, предпазни мрежи или други защитни средства. След като слизаха от въжето при събралата се публика, те се кланяха на ръкоплясканията и пускаха поднос за събиране на хоно­рар.

Някъде около есента на 1945 година, след като бе за­вършила Втората световна война, в града пристигна Ан­самбълът на Червената ар­мия с ръководител народни­ят артист на Съветския съюз Александър Александров. Концертът, на който успях да присъствам, беше зашеметя­ващ. Руски песни и романси, фронтови частушки, казачо­ци, лезгинки и т. н. Салонът пращеше по шевовете и по едно време някой извика: „Бягайте, балконът ще пад­не!“ Създаде се суматоха, но ситуацията бе овладяна бър­зо и концертът продължи.

Читалищната библиотека

Първите книги, които про­четох в отделенията, бяха „Чичо Томовата колиба“ на Хариет Бичер Стоу и „Конни­кът без глава“ на Майн Рид.

В повечето случаи заемах книги от Тошо Данков. Се­мейството му имаше добре подбрана библиотека. В истинския свят на книгата попаднах, след като ме за­ведоха в библиотеката към читалище „Про­света“. Там ви­дях как хората идват, вземат книги, четат вестници. По­мещаваше се до Пелтекова­та къща срещу Митрополията. Директор бе Ге­орги Петров, а библиотекари – Николай Мла­денов, Борис Въ­лев и по-късно Емилия Прама­тарска. Не съм ползвал систематичния ката­лог в началото.

Консултанти ни бяха биб­лиотекарите. Препоръчваха ни книги, съобразявайки се с възрастта ни, но когато връщах книгите, задължи­телно ме препит­ваха по тяхното съдържание.

Последователно прочетох „Робин­зон Крузо“ на Да­ниел Дефо, „Тар­зан“ на Емилио Салгари, книги за Винету, апахите, команчите, скау­тите, а по-късно – българските пи­сатели, световната литература и така досега. Винаги вкъщи имам по­дръка по две-три книги за четене.

През 1948 годи­на голям пожар опустоши библио­теката и това, кое­то остана от книги­те, бе преместено в сградата на чита­лището.

Мисля, че сега децата са лише­ни от голямата радост да взе­мат една от тези оръфани книги и като започнат по светло, та до мрък­ване и до лягане да бъдат потопени във въображае­мия свят на геро­ите от книгите. Не мога да гадая как ще приключи схва­тката между ком­пютъра, Интернет и книгата.

Кметският глашатай и градската радиоуредба

За гражданите на Невро­коп особено важен бе глаша­таят барабанчик, който оби­каляше града да разгласява новините и съобщенията на кмета. Той биеше барабана си на определени, по-оживе­ни места и кръстовища, обле­чен в униформа на разсилен от хубав черен или бозав шаяк и фуражка със същия цвят. Такава бе униформа­та и на прислужниците в уч­реждения, банки и училища. Застанал леко разкрачен, вестителят на неврокопско­то население започваше да бие силно опънатата кожа на барабана. Звукът му се чу­ваше на голямо разстояние и хората се стичаха около него. След като се съберяха достатъчно слушатели, гла­шатаят спираше думкането, втикваше палките в специал­ни легла, отмяташе барабана назад, изваждаше бавно, с определена важност листове със съобщенията и четеше на висок глас, сериозно и натър­тено. След като завършеше, завърташе барабана пред себе си и удряше два-три пъти, с което се обявяваше краят на съобщенията. После отново го мяташе на гърба си и тръгваше към следващото кръстовище, следван от нас, децата. Ние слушахме съоб­щенията, освен на площада пред читалище „Просвета“, и пред градската аптека на улица „Търговска“ (сега там също има аптека), и пред сегаш­ната сграда на РПК.

Спомням си, че по­следният глашатай до 1945 година се казваше Харизан Та­махкяров – висок строен мъж с муста­ци, който с достойнство вършеше своята рабо­та.

Пускането на градската радиоуредба изпрати в ис­торията тези мили хора с чувство за престиж на своята рабо­та на вести­тели. Радио­уредбата не само за мен бе едно го­лямо чудо за онова време.

Вкъщи нямахме ра­диоапарат, в началото нямахме и радиоточка, а бях навля­зъл вече в музиката. За целта от публикуваната във вестни­ците ежедневна програма на Радио София избирахме ча­совете на музикалните пре­давания и отивахме с прия­тели в градската градина да слушаме класическа музика от мощния високоговорител, приличащ на гъба, окачен на стълб. Такива тонколони кметството бе окачило и на други кръстовища и те гър­мяха понякога по цял ден.

В следващите години ма­щабно навлязоха в домове­те радиоточките и местните съобщения и програмни пре­давания се излъчваха през радиовъзела, както се нари­чаше тогава.

Специалистът по монтажа и поддръжката на това град­ско радио Йосиф Романски стана и първият говорител.

Съжалявам, че напусна­лият този свят Георги Га­валюгов – дългогодишен програмен ръководител на радиовъзела, поет, актьор, рецитатор, не успя да напише спомените си.

Илия Чонев

Вестник “ Градът „