Бивш 20-годишен работник на Иван Чапов в Чили се върна в България и заживя на село, ставайки за пример

Една от целите ни е да ви запознаваме с българи, които са оставили града, на­мерили са куража да се освободят от град­ският динамичен начин на живот и са тръгнали по трудния, но сво­боден път на завръщане към българското село. Често се случва нещо уж „случайно“ да излезе на преден план, затова вижте тази история, качена на фейсбук страни­цата “Произведено на село”, която ни развълнува и може да послужи за добър при­мер на мнозина. Тя е толко­ва искрена и човешка и ни показва, че самото желание за завръщането към приро­дата, към селото с неговата тишина и здравословен на­чин на живот се случва и е реалност.

Веселин Славков е младо момче на 20 години. Засега Веско е избрал да е козар и да отглежда козичките си в Тетевенския балкан в махала „Скрибътна“ заедно със своя баща. „Преди два дни качих горе на билото козичките, печеше слънце и беше толкова красиво, че се разплаках от щастие, не бях виждал такава гледка и беше много емоционално изживяване“, споделя Ве­ско. Младото момче става всяка сутрин в 5.30 ч., за да издои козите и после ги води из баирите на паша по цял ден. Днес той се извиня­ва, че е малко сънен, защото цяла нощ е помагал на една­та коза да се окози. „Опас­но беше, защото майката е ланско яре, това й е първото раждане и не знаеше как­во да прави – като се роди ей това там черничкото, тя стана и тръгна нанякъде, та ходех да й го нося обратно да го оближе и изчисти“, раз­казва младият мъж.

Допреди две години той и баща му са нямали никак­ва представа как се гледат животни. Веселин завършва Софийската духовна семи­нария. „Като малък много ми харесваше всичко, свързано с разкопки и археология, и баща ми ми каза, че ако оти­да в Семинарията, ще уча ис­тория и езици и ще мога да стана археолог. Тогава въ­обще не знаех, че всъщност ще се обучавам за свещеник и, че езиците ще са латински и старобългар­ски. Отивам там и гледам само момчета, много стран­но ми беше…“ В началото му се стоварват на главата поредица от про­блеми – на първия учебен ден катастрофира, след две седмици чупи крака си, след това и два пъти ръката.

„Не знам дали бяха поре­дица от знаци, тогава нещо вътре в мен ми подсказва­ше, че не съм за там. Все пак издържах първата година и след това започна да ми харесва, така че вече съм по-склонен да мисля, че са били изпитания. Сега искам да стана свещеник, като уле­гна още малко и помъдрея, а и първо трябва да съм женен.” Според Веселин, ако стане поп на църквата в Тетевен, това няма да му пречи да пасе козите. „Пре­дишният кмет на Рибарица беше и поп, и животновъд“, пояснява баща му Данчо. На въпроса как си предста­вя помъдряването Веселин е категоричен: Това е рав­носилно на смирение, „а аз още искам да се събирам с приятели, да се веселим“.

След като завършва Семи­нарията, момчето заминава с баща си за Чили, където участвaт в изграждането на най-големия соларен парк в цяла Южна Америка, дело на благоевградска фирма, собственост на бизнесме­на Иван Чапов. Работят и в Лондон и след като успяват да заделят пари, решават да изпълнят мечтата си – да се върнат в Тетевен, където е родното им място, и да гле­дат кози. „Първата година ни беше много трудно, учихме се в движение. Дядо ми е гледал овце, преди години и той ни показвал някои неща. Вуйчо ми е бил ветеринар и също ни помагаше със съве­ти, но все пак бяхме начина­ещи и животните ни пребо­ледуваха всички възможни болести.“ Заради това в на­чалото постоянно викат ве­теринар, но постепенно Ве­селин сам се научава да бие ваксини. Той и баща му ку­пуват старата къща, в която в момента хапваме постен сладкиш (заради наближа­ващия Великден), и ремон­тират покрива и оборите, докато им стигат спестените средства. Тук прекарват по­вечето си време и рядко сли­зат до града. Имат интернет от флашка, а Веселин и про­фил във фейсбук. „Обичам да си публикувам селфита с козите на фона на краси­ви планински гледки“, смее се той, а под последната си профилна снимка е написал: „Може хората да ми се сме­ят… че съм козар… животно­въд….но точно заради това се занимавам с животни… При тях няма злоба, няма интриги, не те натоварват с излишни глупости !!! Да, ко­зарче съм си и съм щастлив правейки това което правя !“

Сега, през зимния период, след като стане в 5.30 ч., пър­вата му работа е да занесе всяко едно яре до неговата майка и да го държи, дока­то суче: „Понякога козите не искат да пускат малките да бозаят, не знам защо.“ После тръгват на паша из планина­та – „обикаляме, докато се стъмни – през лятото това е до 19:00 ч.“. Миналата годи­на, докато все още имали за­делени средства, двамата с баща му плащали по 600 лв. на козар, но след известно време преценил, че парите не стигат, и го освободил. „Не мога да го разбера – за мен това е разходка, в пла­нината толкова много ми харесва, дори когато всички кози се разпръснат и трябва да ги събирам“, възхища­ва се Веселин. Но баща му допълва, че да си козар е и физическо натоварване, за което се изисква подготов­ка: „Зависи – тази разходка ще излезе през носа на нео­питен човек. В началото аз се задъхвах още на първия баир и не можех да ги дого­ня.“

Около Гергьовден някои от животните ще бъдат про­дадени, но повечето женски ярета ще бъдат запазени. След празника Веселин ще започне да става още по-ра­но, за да дои козите сутрин преди паша, а вечер, след като ги върне, да го прави отново. От млякото двамата мъже приготвят козе сирене, но докато научат в началото всички чалъми, губят по цял ден. Постепенно овладяват техниките и местните тол­кова много започват да ха­ресват сиренето им, че за са­мите тях не остава и бучка. А това е любимата храна на Веселин – питка и сирене. Миналата година той заедно с Цветан Димитров от с.Чер­ни Вит заминава за фестива­ла на движението Slow Food в Милано, където предста­вители от цял свят продават интересна и традиционна местна продукция. Веселин предлага тяхното козе сире­не: „Веднага се разграби и имахме поръчки за големи количества, които за съжа­ление все още няма как да произведем, но тази година мисля и ние да започнем да отглеждаме като зеленото сирене с плесен.

Докато се разхождаме с козите в дълбокия сняг, на мобилния му телефон го търси приятел от Тетевен и го убеждава да слезе до града вечерта, защото ще има купон. Веселин му от­казва няколко пъти и накрая ядосано добавя: „Тази нощ най-вероятно ще помагам да се роди на още едно яре, имам си задължения, не разбираш ли!“ Освен всич­ки тези отговорности той е приет и в Богословския фа­култет, но сега не иска да се откъсне от планината, за да ходи на лекции, а мисли да се откаже и да кандидатства ветеринарна медицина.

Ралица Василева

Вестник “ ТОП ПРЕСА „