Моят Неврокоп

Тези славни тра­диции в музикалния живот на града в следващите години не само се съхраня­ват чрез една добра приемственост, но и се развиват нови формации. Такава бе вокалната гру­па „Пламъчета алени“, фор­мирана през 1975 година, с ръководител музикалния педагог Виолета Крантева, фестивалите по класическа китара с главен ръководител Огнян Вълев, съставите на Николина Чакърдъкова и др.

Винаги ме е вълнувало жиз­нерадостното изпълнение на децата от „Пламъчета але­ни“ на песни за родината, за щастливото детство и мира. Подпомагал съм създава­нето и израстването на тази формация чрез предоставя­не на финансови средства от бюджета на Образованието, изпращането им на морски и планински лагер и т. н.

Военният духов оркестър с неговите диригенти (капел­майстори) е важно, бих ка­зал, съединително звено за приобщаване на хората към музиката. Още като дете, в годините, когато живяхме при баба ми Мария на сто­тина метра от казармата, аз слушах репетициите и изпъл­ненията на оркестъра. Отдел­ни семейства на военни му­зиканти живееха в съседни къщи, играехме с децата им. Родителите им ни показваха инструментите, понякога из­свирваха по някой фрагмент от марш. Преди излизане с оркестъра в града те ги лъс­каха със специалната теч­ност за медни инструменти пуцинг и инструментите до­биваха великолепен блясък.

Към оркестъра винаги имаше по едно – две деца с ушити по мяра военни уни­форми. Тези деца, останали без двама родители, бяха зачислени като музикантски ученици. Постепенно те бяха обучавани на инструмент и четене на ноти. След година – две децата се развиваха като грамотни музиканти, а след порастването им бива­ха включвани в оркестъра на щатна работа.

Изпълненията на оркес­търа се организираха в празнични дни и винаги в беседката на градската гра­дина, а в зимните месеци – в киносалона. Свиреха се военни маршове, народни хора, фрагменти и увертюри от опери. С музика предвождаха вой­ниците за различни тържества, манифе­стации и спортни състезания.

Все още в паметта ми е един концерт на военния полкови оркестър в салона на читалището. За първи път чух из­пълнение на увер­тюрата към операта на Джоакино Роси­ни „Севилският бръснар“. Бях като зашеметен и тази музи­ка остана завинаги в мен. Военните музиканти бяха уважавани и приемани от неврокопчани. Голяма част от тях бяха от Разлог, Русе и други градове на страната.

Добре си спомням тромпе­тистите Борис Жилев и Михо Михов, тромбониста Владо Цуцуманов, кларнетиста Иван Палев, барабаниста Славчо Яначков, тромбони­ста Шамлиев, флейтиста Ни­кола Хаджиев (Кольо Шупли­на). С Кольо Хаджиев след години станахме съседи в новия жилищен квартал зад завода за ципове. Невед­нъж слушахме заедно запи­си на оперна и симфонична музика. Веднъж Кольо ме сюрпризира с един компо­зиран от него марш за духов оркестър. Сега, когато Кольо Хаджиев не е между нас, ду­хът му се рее свободно в све­та на маршовете и духовите оркестри.

ТЕАТРАЛНИЯТ ЖИВОТ

Първите ми спомени за театър са около 1946г., ко­гато самодейният театър към читалище „Просвета“ играеше пиесата „Тревога“. По-късно фамилно посеща­вахме отделни постановки, като дълбоки спомени у зри­теля с невероятната игра на актьорите оставиха пиесите „Царска милост“ (1948), „Све­кърва“ (1952), „За честта на пагона“ (1959) и знаменитите спектакли на „Криворазбра­ната цивилизация“ (1962).

Публиката обичаше театъ­ра, харесваше представле­нията на любителите арти­сти. Те играеха непринудено, стремяха се към реализъм, отделни артисти се откро­яваха с фигура, глас, дикция и сценично поведение.

Не мога да подмина роля­та на суфльора. Понякога неговите реплики, подавани към артистите, се чуваха от първите редове на публика­та, която приемаше това за нормално и с великодушие. Спомням си, че при една пи­еса трябваше да влезе пия­ният мъж, но той не се появя­ваше. Тогава несменяемият суфльор на състава, чита­лищният деец Георги Петров, просъска неколкократно: „Пияният, пияният да влезе!“

Гражданите обичаха да посещават театрални поста­новки, познаваха актьорите, помагаха в подредбата на сцената и костюмите, пре­доставяха мебели, кресла и други вещи. За всяко семей­ство бе въпрос на престиж да заеме вещ за постановка­та.

Дълго преди премиерата градът живееше в очакване. Неврокопчани знаеха какво се подготвя, кой каква роля ще изпълнява. Декорите се рисуваха от художника на киното Стойчо Серафимов, по-късно от приемника му Любчо Мунин и от Сашо Хад­жиангелов. За Любчо Мунин, преселил се от Добринище, ще разкажа по-нататък, за­щото бе значима личност.

Преди спектакъла поня­кога попадах зад завесата и наблюдавах вълнението на артистите. Разменяха си костюми и рокли, цилиндри и шапки, надничаха към за­лата да видят идва ли пуб­лика. След представлението нямаше банкети, почерпки и други подобни. Артистите се прибираха скромно по тъмните улички в домовете си. Стоп­ляше ги благодарността, ръ­копляскането на публиката.

Изключителен е приносът в развитието на самодей­ния театър на любителите артисти: Емилия Праматар­ска – библиотекарка, Росица Божкова – учителка, Лазар Лазаров – служител, бра­товчедите Георги и Димитър Пелтекови – банкови служи­тели, Георги Хаджиев – за­страховател, Г. Гавалюгов, Йордан Перков, Борис Ангу­шев, Пенка Тошева – фарма­цевт, Юлия Тотина – учител, Георги Златков и строител­ния техник Данаил Мутафчи­ев.

Театрално събитие за гражданите бяха посеще­нията в града и района на Благоевградския държавен театър „Никола Вапцаров“. През 1950 година той ни гос­туваше с пиесата на Шекс­пир „Дванайсета нощ“. Това бе запомнящ се спектакъл с участието на легендарни­те за трупата артисти Владо Давчев, Илия Бръчков, Дими­тър Манчев, Любчо Милади­нов, Ева Тупарова (родена в Неврокоп) и др.

Културните събития в гра­да се обогатяваха и с кон­цертите на изявени народни певци. С баща ми посещавах концертите на Гюрга Пин­джурова, Мита Стойчева, Атанаска Тодорова (баба На­ста) и Борис Машалов.

Редовно представяха спектакли илюзионистите Мистер Сенко, Мити и раз­лични акробати. От всички тях най-колоритен бе Мис­тер Сенко (Евстати Христов). Обикновено провеждаше спектаклите в читалищния салон. Залата винаги бе препълнена, имаше много правостоящи. Той успява­ше да установи непринуден контакт с публиката чрез малки закачки. Покани ня­кой улегнал мъж на сцената и от вътрешните му джобо­ве започва да изважда раз­лични дамски атрибути. На друг, още докато се качва по стълбичките към сцената, му отмъква часовника или му отрязва вратовръзката. Коронният му номер бе „да си свали главата“ и на след­ващия ден хората коменти­раха: „Днес Сенко си свали главата, остави я при Кара­белята да я обръсне и излезе да се поразходи.“

Илия Чолев

Вестник “ ТОП ПРЕСА „