По родопските пътеки от Долен до Ковачевица

Долен и Ковачевица – две села в Западните Родопи. Села с почти еднаква историческа участ – някога стожери на българщината, сигурни убежища от турски преследвания, днес – обезлюдени, с отдавна затворени училища. В архитектурно отношение също са като братя близнаци. И няма как да не е така – строени са на планински терен, а и майсторите са били едни от най-добрите в каменната зидария. И Долен, и Ковачевица са обявени за архитектурни резервати и привличат все повече туристи.

Била съм неведнъж и в двете села. Влизала съм и в църквите им – строени през 30-те години на 19. век. Това, което искам сега, е да извървя пътя между тези родопски гнезда, за да почувствам по-добре живата, вечната връзка между тях – планината.

Туристическият преход започва от центъра на Долен. Току-що излезли от селото, и спираме на място, от което то се вижда като на длан – с черковната камбанария и тиклените покриви на къщите, заели баира отсреща. Стените на повечето от тях са белосани и весело се усмихват на слънцето

Гората е досами селото. Че е стръмно, стръмно е, но наоколо е такава красота, няма как да не и се радваш и да не крачиш по-леко. Накъдето и да погледнеш – все зелено, сякаш свежестта на листата се съревновава със свежестта на тревата! Колкото по-навътре в гората навлизаме, толкова по-пленителни стават пролетните горски багри. Нежнозеленият цвят на бука и дъба ярко се откроява на тъмнозеления фон на черния бор. А ако добавим и кафявите тонове на нападалите шишарки и наслоените листа, палитрата се запълва. Впрочем, да не пропуснем наситената синева на небето и не толкова далечната белота на пиринските върхове! Както казват хората, само с виждане става!

Тъкмо вече сме се поуморили от трудностите на планинския преход, чуваме водача да казва, че наближава почивка. Тя е на голямата поляна при параклиса „Свети пророк Илия“, който е поредното доказателство, че силата на природата ражда силата на духа и като резултат планините се изпълват с все повече божи храмове.

Почивката сред ширналата се поляна е приятна, но е време да тръгваме. Не след дълго към родопската идилия се прибавя поточе, което бърза право срещу нас. Оказва се, че ние с него трябва да делим един и същи път – коритото, което водата постепенно е издълбала. И така, поточето надолу, ние – нагоре. Добре, че „пътят“ е доста широк, та има място и за водата, и за нас. Все пак внимаваме да не се намокрим, а и да прескачаме падналите клони, на места дори цели дървета. Трудничко е, но пък необичайно и романтично и заради песента на водата, и заради живия тунел от сплетените клони на дърветата, в който сме ние и поточето…

За съжаление останалата част от пътя не е така живописна. Тежките камиони, натоварени с трупи, са направили дълбоки коловози, по които се движим. Разминаваме се с два прицепа, пълни с дървен материал, и не сдържаме огорчението си от масовото изсичане на гората. Не стига това, ами и скалите се продават. По пътя насам на много места стояха наредени палети с каменни плочи, заради които вдлъбнатините в скалите наоколо стават все по-големи…

Изкачването най-после свършва, започва плавно спускане. С други думи, Ковачевица е вече близо. Наоколо има плодни дървета – още един признак, че наближаваме селото. И ето, вече стъпваме на калдъръм. С много търпение и майсторство хората навремето са направили такава трайна настилка, която да остане за поколенията.

Ковачевица ни посреща с възрожденския си стил, кафенетата и цветята по чардаците. Стрехите на къщите, наклонени една към друга, приличат досущ на жени, които си шепнат, доверявайки свои и чужди тайни… Нищо чудно и за Долен да побъбрят, нали са свързани толкова отдавна, че знаят всичко и за миналото, и за настоящето му…

Юлия Баймакова

Вестник “ ТОП ПРЕСА „