СЕЛО ЛОВЧА

На съмване се спряхме за малко на почивка и през това време Паница ни раздели на седем групи по десет души – двама на картечницата, един преден патрул, след който той, Паница, щеше да отиде на 50 метра разстояние и двама след него, пак на 50 метра, а останалите групи от по 10 души – по на 10 метра идни от други, като карте­чарите остават най-подире. След като завърши беседата си, Паница викна да станем на крака и каза: „Оттук ната­тък мястото е съмнително и трябва да сме предпазливи.“ Строени, образувахме дълга верига на около един кило­метър и не представлявахме цел. Тъй пътувахме около два километра и отведнъж дадоха два залпа от двете страни на шосето, без някой от нас да бъде засегнат. Па­ница викна да залегнем в дясната канавка на шосето и снишавайки се, се върна назад и каза на всички нас да не стреляме, докато не чуем команда от него. Когато дойде в края на последната група, в която се числях и аз, каза на картечаря Петър Зай­ков да нагласи вече свалена­та картечница на триножни­ка. В това време неприятелят гърмеше от двете страни на шосето (флангово). Облекло­то ни беше войнишко, фураж­ките – също. Паница каза на картечаря да започне да стре­ля първо надясно, защото стрелбата оттам беше по-чес­та и се чуваха викове, а след това да врътне вляво. След като картечницата изстреля една лента, Паница даде ко­манда с много висок глас: „Първа рота, напред, марш!“ И ние станахме и тръгнахме надясно, а картечарят почна стрелба безспир. При наше­то настъпление противникът спря стрелбата и на 20 – 30 метра от нас – що да видим – смесица от хора, различно облечени, между тях и пома­ци, вдигат ръцете си и се пре­дават, а други бягат вкупом далече по една долина. Там били и комитите от компани­ята на Стоян Филипов. Пани­ца ни извика да не стреляме по хората, за да не пролеем невинна кръв, а от тия, що се предадоха, едни се разотидо­ха, а други ни придружиха до село Сатовча и по пътя ни се оплакваха, че са ги събрали насила.

Стигнахме в Сатовча на 22 април 1923 година. Оттам се снабдихме с храна и вед­нага се изтеглихме и после се спряхме в едни могилки, обрасли с храсталаци близо до моста на една рекичка, от­където трябваше да проучим положението оттатък моста за Неврокоп. Тук стояхме окопани до късно вечерта, докато получихме сведение, че бандите на фашистката ВМРО са се изплашили и бързали да се завърнат в Неврокоп. Пак така предпаз­ливо преминахме моста през нощта и се отправихме към града. На 23 април сутринта стигнахме до моста на река Места и наши хора от Нев­рокоп ни осведомиха, че ви­дните хора на организация­та напуснали още предния ден града. Ние потеглихме стройно към града и много наши приятели и познати ни посрещнаха като освободи­тели още вън от него. Първи между посрещачите бяха Ди­митър Арнаудов, поп Конев, Иван Коюмджиев, Димитър Пенков, Георги Чанджиев и много други. Изобщо възца­ри се радост сред население­то на града и околията.

Тютюневите монополи и буржоазните отрепки, виж­дайки, че с нашия акт губят ценни позиции в ограбването на народа, окопитват се вед­нага и като тясно свързани с военните в града, прибягват до тяхното съдействие. На­чалник – гарнизона веднага телеграфира до военния ми­нистър Костадин Муравиев (от БЗНС) да му разреши да ни обезоръжи и ни изпрати в София под силна охрана, за да не пострада някой. Ако това не станело, щяло да има големи кръвопролития. Копие изпращат и до минис­търа на вътрешните работи Христо Стоянов. И двамата министри дават съгласие­то си и веднага, още същия ден по обед, пускат военни патрули и където сварят от нашите хора, ги обезоръжа­ват. Ние по това време бяхме пръснати и се веселяхме. Гру­пата на Стоян Мишев с Гри­гор Циклев се възпротивила и не дала да ги обезоръжат, като се изтеглила зад ста­рите казарми, където бяха и войниците. След тях не дали да ги обезоръжат Паница, Георги Кемалов, Костадин Попиванов, Георги Венев, Диню Милушев, Димитър Сотиров Григоров от Ловча и други. Ние, двамата братя, си бяхме отишли вкъщи, когато дотърча Димитър Харизанов от с. Каракьой и ни съобщи, че има военна хайка, която обезоръжава наши другари и ги кара в казармите. Каза ни също, че една група е замина­ла с оръжието си към стари­те казарми. Ние взехме бър­зо пушките и се отправихме в същата посока. С нас беше и Иван Коюмджиев, който след тази случка не искаше пове­че да остане в града. На пътя при старите казарми ни пока­ниха да предадем оръжието си, в противен случай щели да стрелят. Ние отвърнахме, че също ще стреляме и пред­пазливо, крачка по крачка, задминахме казармите и се отправихме нататък, където сварихме Паница и хората на Стоян Мишев. Паница каза да почакаме още малко, да не би и други да пристигнат, но като видя, че други не ид­ват, каза, че трябва да отива­ме на първо време към Али ботуш, където по-свободно да обмислим по-нататъш­ната ни работа, защото сега военните заедно с комитите и насила събрани хора ще ис­кат да ни преследват.

Тръгнахме привечер през Моторок, под село Тешово. На пътя между Кимеря и Па­злака, Гайтанинско, към два часа през нощта срещнахме един куриер от село Парил с писмо за село Тешово, в кое­то се даваше нареждане да се съберат въоръжени хора от пограничните села, за да ни преследват. Паница скъса писмото, а човека пусна към Тешово, защото ние бяхме по-близо до определеното място, отколкото човека до Тешово. Сутринта на 24 ап­рил се изкачихме на връх Свети Константин. Отсед­нахме откъм югоизточната страна на планината, защото там снегът се беше стопил и можеше да си отпочинем, а откъм северозапад имаше доста дебел сняг. През време на почивката бяхме постави­ли на две различни места часови за наблюдение. При изгрев слънце Паница стана да обходи местността наоко­ло и по едно време се върна при нас , за да попита дали някой се е движил в северо­западна посока срещу село Парил, защото забелязал чо­вешки дири върху снега – до­шли и се върнали. След като се установи, че никой не се е движил в оная посока, защо­то е сняг, Паница каза на нас, двамата братя Иван и Васил: „Вие най-добре познавате мястото тук, затова искам да разузнаете откъде идват тия дири.“

Ние тръгнахме от двете страни на гората на около 100 метра един от друг да се спускаме срещу село Парил. Щом изминахме около 50 метра, забелязахме две вой­нишки фуражки, маскирани зад една голяма хвойна. Ние веднага се отдалечихме на­страна, за да се прикрием, и се изкачихме на билото при Паница и останалите друга­ри. Обяснихме за видяното и Паница ни каза да ги заоби­колим, като се движим мно­го встрани, за да не ни забе­лежат, и да се явим далеко зад тях. В същото време той заедно с още няколко души, прикривайки се, ще се явят пред тях, и така можем да ги заловим.

На около 20 метра зад вой­ниците Васил им извика с насочена пушка да вдигнат ръце, но войниците хукнаха, плъзгайки се по снега, като останаха само фуражките им. В това време видяхме напред много въоръжени ци­вилни хора, които при нашите викове се заизкачваха към билото, където ги чакаше Па­ница. Тези хора представля­ваха парилската милиция, въоръжена с манлихери и изпратена по петите ни. Аз и брат ми се познавахме с тях. Повечето от тях познаваха Паница, а и той ги познаваше. Те седнаха на равното, като предварително сложиха оръ­жието си, и започнаха да се молят на Паница да им вър­не оръжието, защото щели да ги накажат от организация­та. След дълго обсъждане единодушно решихме да им върнем само пушките, без затвори и патрони. На раз­дяла те ни оставиха храна­та, която носеха със себе си. Тръгнаха си вечерта, когато ние ги освободихме, довол­ни, че не сме им направили нищо лошо. Малко по-късно същата вечер ние тръгнахме от Св. Костадин през Голяма Попина падина, слязохме на Янкови дъбаци, оттам – на Бациеви дъбаци над Вършец и излязохме на Говедарски път, откъдето – право на чешмата Хайдървец, където направихме малка почивка.

Вестник “ Градът „