Моят Неврокоп

 През 1951 годи­на с решения на окръжните пар­тийни и държав­ни органи Златко Лазаров (Коцев) и Костадин Руйчев преминаха на ра­бота в Благоевград като ръководители на формиращия се държавен фол­клорен ансамбъл „Пирин“. Двамата поканиха и приобщиха много от певи­ците и танцьорите на Невро­копския ансамбъл „Яне Сан­дански“ в състава на новата формация.

Нов разцвет Неврокопски­ят ансамбъл постигна, след като за художествен ръко­водител бе утвърден Запрю Икономов – поет, компози­тор и организатор. Днес този ансамбъл е водеща самодей­на формация в областта и страната.

С възрожденския дух на създател и творец нашият учител и диригент в духова­та музика Златко Коцев през 1949 година се зае да възста­нови и градския хор със сим­фоничен оркестър, също към читалището.

Тук вече съм пряк участ­ник и ще разказвам от пър­во лице. Идеята за новата формация намери подкрепа от градското ръководство и като представител на упра­вляващите в помощ на ди­ригента бе определен Георги Анастасов – комисар на гра­да, любител цигулар и добър педагог. В оркестъра покани­ха за инструменталисти би­вши и действащи военни му­зиканти, лекари, чиновници, учители. Разбира се, част от състава бяха ученици, свире­щи в училищния духов оркес­тър или владеещи струнни инструменти.

Още в началото се отпус­наха средства и се закупиха нови инструменти: цигулки, виолончела, контрабаси, обой, фаготи, тромпети и др. Особено се радвахме, когато пристигнаха два тимпана. За първи път виждах подобен ударен инструмент, без кой­то не може да мине нито един симфоничен оркестър. С тим­паните умело свиреше Лю­бен Николов (Баю),който бе и превъзходен акордеонист. Специално за него се заку­пи акордеон със сто и два­десет баса от реномираната марка „Хонер“. Често Любен ни демонстрираше майстор­ството си, като включваше регистрите на акордеона от цигулка до звук на гайда. От групата на цигуларите по-ко­лоритна личност бе Коце Теодосиев – часовникар по професия и един от извест­ните запалянковци в града по футбола, както и Благой Томов (Бат Благо) – учител, заклет ерген, колоездач и обичащ закачката човек. От групата на духовите инстру­менти постоянен майстор на различни шаржове бе стома­тологът д-р Стойчев, който, освен професия­та си, добре вла­дееше и обоя.

В стоматоло­гичния кабинет на д-р Стой­чев неведнъж съм измъчван при вадене или пломбиране на зъби с помощта на крачната му машина, като през това време ми тананикаше фрагменти от оперни увер­тюри. От кларне­тистите до­бър майстор бе Георги Панайотов (Гек) – на­чален учи­тел. Покрай неговия прякор при­ятелите ми взеха и на мен да ви­кат Гек, тъй като сви­рехме един до друг. Гек бе скромен и талантлив човек. Вла­дееше не само клар­нета, но и цигулката. В което и село да е работил, винаги е основа­вал певчески и танцови фор­мации. До днес тези състави в селата Ляски и Копривлен са на високохудожествено ниво и съхраняват фолклор­ното наследство. От нас, учениците, като много добър тромпетист се из­гради Гошо Баталов, който се преквали­фицира за учител по музика и успе­шен ръководител на хорови състави, включително и на градския хор. Гошо бързо усвои техни­ката на свирене от военните музиканти и равностойно им партнираше. Добре се справяше с вал­дхорната Митко То­доров (Дарака), по­лучил този прякор поради това, че ро­дителите му имаха дарак. В смесения хоров състав пре­обладаваха дамите; мъжете певци не надвишаваха два­десет човека.

Школувани гла­сове притежаваха мъжете солисти на хора: Стоил Попов – тенор, изпълни­тел на български и руски народни песни, арии из опе­ри и различни кан­тати, по професия лесничей; Ангел Бързев и Георги Ка­сов – чиновници, изпълняваха басо­вите партии; хорист бе и Йордан Петров – касиер в полка (ковчежника), нес­меняем футболен съдия и запалянко в града. Синът на ковчежника – Сашо Петров, днес е признат стоматолог – хирург в Благоевград.

По-горе отбелязах, че на­шият диригент и учител Злат­ко Коцев възстанови хора и оркестъра. Летописецът на града Иван Марков съ­общава, че хорът е основан през 1914 година, но един от най-силните му етапи е този след 1922 година, когато в Неврокоп се завръща Иван Кюлев.

Още като деца ние сре­щахме висок възрастен мъж с къса бяла брада, стегнат в костюм от черен плат и шапка тип Бурсалино, излъч­ващ достолепие. Роден в с. Обидим (тогава в граници­те на Неврокопска околия), завършва Серското педа­гогическо училище, Солун­ската гимназия и с отличие Самоковската семинария. С препоръка на Екзархията и със стипендия на руското правителство през 1902 го­дина завършва Музикалната консерватория и литература в Казанския университет. Последователно работи като директор на девическата гимназия в Одрин и Цари­град. От 1923 година е ди­ректор на Неврокопската гимназия. С името на Иван Кюлев е свързано музикал­ното и духовното развитие на града. Цялата му фамилия бяха музиканти, свиреха на различни музикални инстру­менти. Синът му Асен Кюлев бе лекар на почти всички деца в града и околията, ко­гато заболяваха от уши, нос или гърло или трябваше да им се извадят сливиците, но той бе и добър цигулар. Като студент неведнъж съм виж­дал сестра му Райна Спасова (Кюлева) в състава на оркес­търа на Софийската народна опера да свири на цигулка като концертмайстор.

Внучката на възрастния вече Иван Кюлев – Лиля­на Спасова, също бе оркес­трантка в операта с виолон­чело. По-късно, когато през 1957 година бе откри­та сладкарницата на ЦУМ в София, тя свиреше в нея с един камерен състав през деня. Внукът му Иван Спасов бе една година по-голям от мен, израснали сме в една маха­ла. След завърш­ване на Музикал­ната академия в Полша Иван за­почва работа като главен диригент на симфоничните оркестри в Пазар­джик и Пловдив. Неведнъж съм посещавал негови концерти в тези градове, а също в Неврокоп, при пълни зали. Иван също като дядо си композираше от­делни симфонич­ни картини. За съ­жаление заболя и рано напусна този свят, в разцвета на силите си като ректор на Музи­калната академия в Пловдив.

Репетициите както на фол­клорния ансамбъл, така и на градския хор и оркестър, се провеждаха вечер в салона на кафе – градина „Балкан“ (Славковото кафене), което по това време бе предоставе­но за стопанисване от чита­лище „Просвета“.

Кафенето представляваше един голям салон, побиращ над 300 души, и с още по-го­ляма градина в дъното с по­крита беседка за оркестъра и бетонна площадка за танци, с по един ред високи тополи от двете му страни. Разполо­жено бе до градската река – от едната страна бе главният мост към пазара тогава, сега към ДНА, а от другата страна – улица „Александър Стамбо­лийски“. Прохладата в гради­ната на кафенето, вкусните мезета и охладените напитки привличаха неврокопчани за семейни вечери или приятни компании.

По правило в събота и не­деля в градината на кафене „Балкан“ свиреше танцов ор­кестър, отново създаден от Златко Лазаров. В състава на този оркестър сме сви­рили заедно с Гошо Баталов срещу хубава вечеря от ке­бапчета, паста и една лимо­нада. На професионалните музиканти се и заплащаше.

Илия Чолев

Вестник “ ТОП ПРЕСА „