Свържете се с нас

Култура

Балканът сомнамбул на Борис Денев

Публикувано

на

Борис Денев, „Рожен“

Откъс от книгата с есета на Митко Новков „От Мърквичка до Минотавъра“

Седемнайсет есета за известни и не толкова известни български картини и художници представя Митко Новков в книгата „От Мърквичка до Минотавъра“. Есета за български художници и картини“. Сред произведенията, дали повод за размишленията на автора, са „Ръченица“ на Иван (Ян) Мърквичка, рисунките на Илия Бешков на Бай Ганю, „Крали Марко“ на Иван Милев, „Раковски с чета в Балкана“, „Натюрморт“ на Сирак Скитник, „Изгорялата фабрика“ на Васил Бараков… Между художниците, описани от Новков, са още Борис Денев, Златю Бояджиев, Елиезер Алшех, Станислав Памукчиев, Андрей Даниел, скулпторите Александър Дяков и Павел Койчев.

Книгата ще има премиера на 25 януари от 18,30 ч. в Галерия „Академия“. За нея ще говорят проф. Боян Биолчев и редакторът ѝ Пламен В. Петров. Със свои изпълнения ще се включи музикантът Николай Иванов от група „ОМ“.

Представяме ви откъс от „От Мърквичка до Минотавъра“.

Балканът сомнамбул
Митко НОВКОВ

…Балкана, в мъгли и балади обвит.
Матей Шопкин, „Молитва от Ботев връх“

„Чеда на Балкана“. Това заглавие на „епическата поема“ на Кирил Христов, илюстрирана от Борис Денев, като че ли в най-пълна степен изразява българското себеусещане за това какво е планината в народното съзнание, какво е Балканът за националното самочувствие. Не просто география, а митология; мит и легенда…

За илюстрациите си към „Чеда на Балкана“ Борис Денев получава възхитата на Кирил Христов, което си е признание отвсякъде – поетът е голям саможивец и мърморко, карал се и хулил кого ли не от българските писатели. Като че ли най-много ненавижда Пенчо Славейков, макар че той всъщност е първият, подал му ръка на литературното поприще, и подкрепил го. „Жалко човекоподобие!“, го нарича и това – забележете! – през 1912 г., когато Пенчо скоропостижно и нещастно за българската култура умира в Италия.

Добре известно е и необузданото му съперничество с Константин Величков във връзка с превода на Дантевия „Ад“. Тъй че да се получи похвала от „таквъзчиляк“ хич не е лесна работа, по-скоро изключение е. Та в рамките на това изключение Кирил Христов споделя в писмо до Борис Денев от 22 април 1929 г.:

„Аз мисля, че рядко двама хора на различни изкуства са намирали толкова допирни точки в своята работа“.

А в послеслова към поемата изрича:

„Колкото за участието на Борис Денев в това дело – то диша таквоз съзнание, толкова любов и такъв талант, че добива самостоятелна стойност, превръща се в постижение единствено по рода си в нашето изкуство и стои над всяка благодарност“.

Със сигурност за успеха на илюстрациите допринася фактът, че от 1914 до 1925 г. Борис Денев е на длъжност към Министерството на войната като военен художник. Към баталните композиции той се връща към края на живота си, защото пейзажът всъщност е неговата творческа сила, която обаче точно в разцвета си е брутално посечена: 10 месеца лежи в затвор и лагер (1 ноември 1944 – 24 август 1945), а след освобождението му „народната власт“ му забранява да рисува на открито. Щото може някоя скица да направи, секрети комунистически на дебнещия враг да издаде – я копа уханно сено, я някоя молотовка с чакъл, я нечий сърп и чук. Но подобна забрана за един пейзажист, чиито композиции Никола Мавродинов нарича „монументални“, понеже: „Природата и предметите добиват особена мощ в картините му“, си е истинско творческо убийство. Съзнателно погубване на съзидателния му гений.

Проф. Вера Мутафчиева, близка приятелка в детството на дъщерята на художника Славка Денева, разказва:

„Пейзажистът се разхождаше като едър звяр – осанката му действително беше монументална, престижна, външност на духовен аристократ – разхождаше се из клетката си от двайсет квадрата, една стая. […] Денев не можеше да приеме раздялата си с пейзажа – професионална смърт означаваше за него тя. При професия, която бе запълвала живота му до самия ръб, без всякакъв остатък. […] Просто виждах жаждата на тежките му ръце да действуват, просто усещах напрежението, непоносимата мъка на твореца, лишен от своя обект“.

Този „духовен аристократ“ неговите приятели окичват с прозвището „Търновският болярин“, вероятно заради това, че е известен преди всичко с пейзажите си от Велико Търново, неговия роден град. Но и други кътчета на българската природа попадат в полезрението му, сред които ще отделя една картина от 1930 г., наречена „Рожен“. Изобразява обаче не прочутия връх в Родопите с неговите Роженски ливади, където протичат мащабните фолклорни събори, а Роженския манастир в южните поли на Пирин, на 6 км източно от Мелник. На 200 м от Роженския манастир, между другото, се намира гробът на Яне Сандански. Името на манастира е „Свето Рождество Богородично“, оттам и името на близкото село – Рожен, от Рождество. Борис Денев рисува местността панорамно, манастирът едва се вижда, миниатюрно сврян току пред грамадата жълт пясъчник, издигаща се над него. Зеленото на гората свършва почти веднага след ситно-дребното манастирче, водите на плитката река кротко отразяват надвесилите се над нея буйно зелени дървета. Скалите обаче не са надвесени, напротив – изтеглени са нагоре; сякаш доброволно се изтеглят, та да не пречат на спокойствието на идиличната картина. Една заспалост витае над нея, тих и дремещ мир. И самите скали са спокойни, немръдващи, мъдро унесени в кроткото си величие на непоклатимо-крепки природни образувания.

Ала вгледаме ли се в тях по-съсредоточено, няма как да не открием лицето на млад мъж с рошава коса, хрисимо положил глава връз лявата си ръка. Косата е тъмносиня, с кичур, падащ връз челото му, слепоочията изглеждат остригани. Ясно се открояват очите и устата – полуотворена, носът е загатнат само с ноздри, а на дясната му страна все едно е запушил ухото си с ръка. Нищо не иска да чуе, ни звук не ще да стигне до него! И в същото време през спускащата се роба се подава десният крак, свит в коляното, тръгва май заспалият юнак нанякъде. Левият крак не личи, но се създава илюзията, че върху него младежът е стъпил за опора, за поемане напред. Заспало лице, раздвижена снага – какъв ще да е тоя загадъчен образ, изобразен от Борис Денев в скалите на Рожен?

Балканът ще е, няма кой друг да е! Борис Денев го е вградил, изфилигранил, монтирал в Роженските скали, задавайки ни гатанка – защо? Защо този млад момък, хем полузаспал, хем полураздвижен (а може и обратното – хем полубуден, хем полузадрямал) е вписан така изящно-незабележимо в жълтия пясъчник? Що иска да ни рече с него художникът, за какво му се ще да ни подсети, към какви размисли да ни отправи? Разбира се, може да ми се възрази, че този младеж е налице само в моето въображение, че го има единствено благодарение на знаменитото правило за перцептивната организация, според което възприятието така групира елементите на изображението, че да получи цялостна, съдържателно-смислова конфигурация или форма. Гещалтът никога не е частичен, гещалтът винаги е цял и може би тази е причината в безформено струпаните скали аз да си градя гещалт – Балкан. И тогава питането ще бъде съвсем друго: не защо художникът е вложил Балкана в скалите, а защо аз или по-скоро моето подсъзнание го създава точно такъв – ни буден, ни събуден, а по средата; образ, който на всичко отгоре е и противоречив – хем спи, хем върви, лунатик същи… Макар че знам – след като съм го посочил, всеки ще го види – сугестията на словото няма спирка!

Но нека оставим възприемателя, в случая мен, да си възприема каквото си ще, а!… Картината е налична, във фонда на Съюза на българските художници е, подарена заедно с още над 6000 платна, рисунки, ескизи, скици от Славка Денева – творби нейни и на баща ѝ, плюс един апартамент в центъра на София. Тоест всеки може да види платното, да го види и да прецени. Така че аз продължавам да твърдя, че в Роженските скали Борис Денев е инкрустирал образа на млад мъж, който няма що друго да е, освен олицетворение на Балкана. В двойствено състояние – вървящ и спящ.

Тъкмо двойнствеността е ключът към разбирането на този странен пейзаж. Защото той е двойнствен не само в изтъкнатия от мен образ, той е двойствен по принцип: най-напред е контрастът между скромните горички в подножието на върха със самия връх – гол е той, незалесен; след това идва миниатюрността на манастира, едва виждащ се – сгушен и приведен, и грамадата над него, която почти го смазва – величествена и открадваща погледа; накрая е откритостта на първия план, където протича рекичката и окото се отпуска, за да се сблъска болезнено с преградата на планината, която не изтърва ничий взор отвъд себе си – предизвикателно непропусклива. Растителност и голота, дребничавост и огромнина, откритост и преградност – това е картина на удрящи се без страх противоречия, които така ни препращат към противоречието, което е спящият юнак с надигнатото коляно, изсечен в скалата. Противоречие е той на устрема и слепотата или, ако щете, на устремната слепота. А може и иначе – на слепия устрем…

„Имам навика – казва Борис Денев – да гледам понякога нещата тъй, някак пейзажно! Това ще рече: гледам нещото тъй – общо, в същината му, оголено от временното, преходното.“

Без съмнение, оголена от временното е и картината „Рожен“, в нея художникът е закодирал други послания – повече от вечността, не от преходността. Закодирал е, според мен, вечната кьоравост българска, която тръгва напред без мисъл, без хал – ей така, урбулешката. Затова юнакът спи, а коляното му е вдигнато – ще върви като сомнамбул из ширинето без нищо да вижда, без нищо да чува – сляп и глух за всичко наоколо, сляп и глух за идното, сляп и глух за последствията и причините. Хипнотизиран и сугестиран. Тръгва юнакът без да мисли, докато Борис Денев в свой недатиран текст, „Как да минем брода“, пише го през 40-те години на ХХ век, към съвсем друга мъдрост приучава:

„Потрайте, братя българи, владейте си нервите, бъдете хладнокръвни, бъдете и нащрек. Реката се е разбесняла много и още по-бясна ще стане. Чакайте да поотмине халата! Имаме още твърда почва под краката си! Чакайте да се покаже бродът! И тогава, заловени един за друг, ще минем брода! // Нахвърлим ли се безразсъдно в стихията, или пръснем ли се да дирим въображаеми мостове, нищо няма да остане от нас“.

Баш тъй е тръгнал и юнакът от картината „Рожен“ – безразсъден, занесен, едничък: никого не чакащ, никого не признаващ – спи и върви без мисъл и чувство, без хал за бъдно и преминало. Като лунатик върви, затова и лунатично му се случва животът – ни в ръце го държи, ни юзди му управлява, а го влачи животът накъдето си ще, хич го и не пита даже.

И ако Балканът на Сирак Скитник от 1919 г. е разбуждащ се, тоест владеещ силата си и – предполага се – сам направляващ съдбата си, този на Борис Денев от 1930 г. е заспал, въпреки че върви – сомнамбул, който крачи през историята напосоки, без да има ни най-малка представа къде ще го отведе тя. Единият е осъзнат, другия – неосъзнат, първият е въздигащ се, вторият – лутащ се, сираковият е разумяващ, деневият – неразумник. Два различни образа на могъщия Балкан, които определят може би и самото усещане на двамата художници за толкова митологичния български герой – Сирака го припознава като могъщ исполин, току-що отворил очи, Търновският болярин го вижда като сляп гигант, вечно заспал. Хипнотизиран в полумлечна мъгла (като цвета на скалите). И ако свържем всичко с легендата за Крали Марко, когото все очакваме да се събуди, дали пък в мъничката рисунка с туш на Сирак Скитник не откриваме вече поразбудилия се Крали Марко, докато в платното на Борис Денев той си е все така заспал, макар и въздигащ се? И тези негови заспалост и непрогледност да са всъщност българските заспалост и непрогледност – постоянно слепи за последствията, всеки път не(в)зрачни за хоризонтите, все безмозъчни за резултатите и последиците? Нашата непрогледн(ал)ост, заради която, по думите на художника-провидец, все „мрем за вятър – глупаво!“ Глупав Балкан, глупави чада на Балкана – Борис Денев не ни жали, нарисувал ни е ачик-ачик…

Сомнабул юнак – пишман юнак, лунатик Балкан – гламав Балкан. Туй сме ние, българите-юнаци, чедата на Балкана, хъркащи и хъркорещи кьоравци през просото…

коментара

Култура

Днес Православната църква отбелязва Петдесетница

Публикувано

на

Днес Православната църква отбелязва Петдесетница. Празникът, известен още като Света Троица, е винаги в неделя, 50 дни след Великден. Светата Троица е символ на световната хармония, представлявана от безкрайното първоначало Бога-отец, абсолютния смисъл – Бога-син и Светия Дух – животворящото начало. В иконографията Светият Дух е представен като гълъб.

На Петдесетница Светият Дух се спуснал над събралите се в Ерусалим апостоли и ги подготвил да тръгнат по света и да сеят семето на Христовото учение. Настанал голям чул шум от небето и над тях слязъл Светият Дух във формата на огнени езици. Веднага божественият огън пламнал в душите на апостолите и изпълнени с благодат, те започнали да прославят величието на Бога, като заговорили на различни, непознати за тях дотогава чужди езици.

Това им дало бодрост, сила и мъжество да отидат по всички краища на света да проповядват Евангелието и с готовност да отдадат и живота си за Христовата вяра. Тогава свети апостол Петър произнесъл първата си пламенна проповед. Словата му проникнали дълбоко в сърцата на слушащите го и в този ден приели вярата в Христа мнозина, които се кръстили и се присъединили към първата християнска общност. След този ден апостолите постановили християните да възпоменават това велико събитие, слизането на Светия Дух, всяка година на този ден.

Денят Петдесетница от древни времена се смята за рожден ден на Христовата църква, в която во веки обитава Божествената благодат на Светия Дух. Понеделникът след Петдесетница е празникът на Светия Дух, наричан още от народа ни Духовден. Този празник Църквата е установила заради величието на Пресветия и Животворящ Дух, чрез Който ни се дарява всяка мъдрост и Който е източникът на живота.

Под влияние на православната църква в българската народна традиция празникът се нарича още Света Троица, защото на този ден апостолите влизат в пълно единение с Бога, който има три лица в неразривно единство. Апостолите са познали Бог-Отец чрез Сина Божий – Исус Христос, а чрез даровете на Светия Дух им е разкрита цялата божия истина. Това се отнася и за всеки християнин, който в момента на кръщението си влиза в общение с троичния Бог чрез Светия Дух.

Поради възловото значение на Петдесетница в християнската история празничното богослужение на този ден е по-особено – светата литургия се слива с вечернята, която обикновено се отслужва вечер. Именно на вечернята свещеникът разхвърля над вярващите предварително осветена шума от орехови листа, която напомня за слизането на Светия Дух над апостолите. Тези клонки се занасят по домовете и се пазят до следващата Петдесетница върху домашната икона или кандило.

Ореховите листа имат важно значение и в българските традиции на Света Троица. Тъй като се вярва, че душите на починалите са пуснати на Великден и се прибират на Спасовден, Света Троица или Свети Дух, в някои райони като Родопите, Тракия, Странджа на тези празници жените носят свежи орехови листа, разстилат ги върху пода на църквата и коленичат върху тях, затваряйки очите си. Вярва се, че по този начин те „могат да чуят или да видят“ починалите си близки или светците. След литургията тези листа се носят на гробищата и се разстилат по гробовете – „за да правят сянка на починалите“. В Ловешко вместо орехова шума в църквите се носят липови листа и клони и се коленичи върху тях, а след това също ги отнасят на гробищата. В селата в Троянско наричат Петдесетница „празник на липата“, защото в този ден дърветата обръщат листата си надолу. На излизане от църквата след празничната литургия хората преминават под венец от липови клони „за здраве“.

Взетите на Петдесетница от храма осветени орехови или липови листа, освен че се пазят на домашната икона, се използват като универсален лек – против молци, като са ги слагат между тъканите и дрехите; поставят ги и в хамбарите, за да няма червеи по житото; при болест ги запалват и се опушват, „прикадяват“ с дима от тях. Изсушената осветена орехова шума поставят и в храната на овцете „за здраве и против уроки“. С ореховата шума на Петдесетница се закичват къщите, кошарите и другите стопански постройки, подобно на зеленината на Гергьовден.

Blitz.bg

коментара

Продължете с четенето

Култура

Неврокопският митрополит Серафим отслужи Света Божествена литургия в църквата „Св. Троица“ в Банско по случай храмовият й празник

Публикувано

на

Днес в църквата „Света Троица“ в Банско неврокопският митрополит Серафим отслужи утринно Богослужение със Света Божествена литургия.

На литургията присъстваха много граждани и гости на града. Отбелязването на храмовия празник в Банско съвпадна и с Черешова задушница и бе отслужена и литургия в памет на починалите за покой на душите им и упование на живите.

Църквата  „Света Троица“ в Банско е завършена и осветена през 1835 г., а 60 години по-късно към него била изградена голяма кула с камбанария и часовник. Към храмовия комплекс принадлежи и църквата „Преп. Паисий Хилендарски“. Църквата „Света Троица“ е издигната със средствата на голям брой дарители – 270 фамилии и 1081 индивидуални дарители. Смята се,че достолепният храм „Св. Троица“ в Банско, с партер и два етажа балкони над него, е най-големият православен храм на Балканите.

pirinsko.com

коментара

Продължете с четенето
Loading...
loading...

Магазин за бои и мазилки JUB

Facebook

КАЛЕНДАР

юни 2019
П В С Ч П С Н
« май    
 12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930

ПОПУЛЯРНИ