СЕЛО ЛОВЧА

 При тихата команда на Паница бързо се пристегнах­ме, напълнихме устите си с шума, за да избегнем усета на кучетата, и тръгнахме през полето, и между гръцките па­латки преминахме опасното място, като се озовахме зад село Копривлен. След около един час пътуване изкачи­хме се на Кенди, под големия бряст, напихме се с вода от чешмичката под бряста и потеглихме към Стъргач. Тук вече от Места до връх Стър­гач предвождахме ние, Петко Ключков и Иван Бакърджи­ев. Разсъмна се точно при преминаването на сухопе­съкливата река Боровица, за да поемем в Стъргач.

 Тук горичката е млада и има по­вече нискодъбов храсталак, та може да се прикриваме. След около едночасово пъ­туване се изкачихме на връх Стъргач, наричан още от лов­чани Хасанов връх, под който имаше изорче – Дедо-Ива­новия извор. Паница и Тас­ката Серски поканиха нас, момчетата, да седнем около изворчето, за да си починем, но тутакси Паница смигна и се обърна към нас, ловчани, и каза: „На гости сме у вас , вие познавате по-добре от всички местността, затова обходете местата наоколо, за да не бъдем изненадани, и елате да посочите къде да поставим часови“. Докато говорихме с Паница на колко места трябва да се поставят часови, Таската наблюдава­ше с бинокъла си към Ловча. Внезапно той се обърна към Паница и му каза, че на сел­ския мегдан на един зид се­дят двама цивилни. Паница свали своя бинокъл и като се поогледа добре, каза, че и той вижда същото и затова ще трябва да пратим двама от ловчаните да отидат и да разучат какво е положението в селото и дали ще можем да се сдобием с храна, най-вече с хляб, след като се знаеше, че цялото село е избягало преди още да се появят гръц­ките войски към Черна гора. На мене беше възложено от Паница да си взема още един от нашенците и да тръгнем за село Ловча.

 Аз взех със себе си Петко Ключков, мой съсед в селото, и към 10 часа преди пладне с натъкнати ножове на пушките прекосихме по­лето и се озовахме в нашето село, на селския мегдан, къ­дето вместо двама, сварихме трима души – старци от село­то, които не искали да бягат, понеже били вече стари, а и гръцки разбирали добре, тъй като по онова време учи­ли само на гръцки, нямало българско училище. Трима­та бяха: дядо Божик Костов, хаджи Ангел и дядо Петко Чапкънов – всички около 70 – годишни. Още като ни видяха, старците станаха и ни посрещнаха със сълзи на очи, че пак идат българите обратно, защото ние бяхме с войнишка униформа и кал­паци на Македоно – Одрин­ското опълчение и с натък­нати ножове на пушките. Те ни сметнаха за авангарда на българската войска. Ние им обяснихме всичко за нашата мисия и че с нас са Паница и Таската. И тримата познава­ха всички другари на Сандан­ски от Серски революционен окръг, понеже бяха в местно­то ръководство на организа­цията. Те казаха, че в селото има брашно, а и една крава се лута наоколо, та можем да я заколим за месо, а когато се върне стопанинът (тя била на Велик Стаматов – сиро­мах човек), ще му я заплатим колкото струва, за да си купи друга, иначе може да я взе­мат гърците за нищо.

 Ние с Петко Ключков се върнахме при дружината, къ­дето докладвахме на Пани­ца и Таската за разговора с тримата селяни. Забравих да спомена, че единият от три­мата селяни – Божик Костов, имаше двама синове в Маке­доно – Одринското опълче­ние, от които единият – Хрис­то Божиков Костов, беше с нас – часови при дружината в Стъргач. По-големият син на Божик Костов беше ранен в китката на дясната ръка и остана в болницата. Паница и Таската също познаваха тримата ловчани и разчитаха на тях, затова решиха да се придвижим към село Ловча още същата вечер. От Стър­гач до селото има път около час и половина. Ние тръгнах­ме към 19 часа и стигнахме на мръкване. Тримата селяни ни посрещнаха, здрависаха се с Паница и Таската и каза­ха, че преди ние да пристиг­нем, дошли седем души гръц­ки жандари. Настанили ги за спане в крайните изоставени къщи на Димитър Витанов. Паница каза на селяните, че щом не предприемат някак­ви акции, които да са в пол­за на гръцката армия, няма нужда да се занимаваме с тях. Вечерта спахме в Ловча, а на сутринта се изтеглихме към Али Ботуш и отседнахме във Врисова пещера. Там по­лучихме и вареното месо от кравата на Велик Стаматов. След като се нахранихме и разпределихме останалата храна, предварително разде­лени на групи, се отправихме към местоназначението си. Една група се отправи към пътя, който минава от Драма, Просочен, Карлуково, преси­ча Калапот през връх Кръсти (дефиле), спуска се и излиза на шосето от Серес за Нев­рокоп. Втората група отива в Старчишкото и Зърневското поле, където се събират пак пътищата от Драма, прохода Гюреджик, по хребета между селата Гайтаниново, Лъки и Тешово. Трябваше да пазим , ако случайно пристигнат припаси за гръцките войски, които са в Неврокоп, откъм Демир Хисар или Серес през Черна гора и Пресек. Нека да отбележа, че другите села (без Ловча), а именно Гайта­ниново, Тешово, Лъки, Ка­ракьой, Търлис и др., бяха ос­танали по местата си, само с малки изключения.

 Първата група, която за­мина начело с Таската, още с пристигането на местона­значението си, се сблъска с гръцка чета, която дошла да обира калапотския мана­стир „Свети Димитър“, нами­ращ се вдясно от прохода „Кръсти“. Там бе ранен и по път почина Георги Ангелов Титянев от село Кобалища, Драмско.

 Втората група можа да плени един обоз с припаси, идейки откъм Серес, като взема нужното със себе си, а останалото унищожи на място. Паница остро смъм­ри един от втората група на име Драпчо за това, че убил и ограбил (взел му и часов­ника) един местен грък, тю­тюнев комисионер, отиващ от с. Старчища за с. Зърнево по работа с кон. Всички дру­гари осъдиха тая постъпка на Драпчо, ако се не лъжа, родом от Просочен, понеже същият грък беше винаги в добри отношения с бълга­рите от околните села и в миналото симпатизираше на организацията. Гърците, като научават за станалото при манастира „Свети Дими­тър“ и за това с техния обоз при село Старчища, събират башибозуци от турци и по­маци, между които и войни­ци от гръцката армия, и на другия ден настъпват откъм село Лялево в дълга верига срещу селата Лъки и Тешово, където бях и аз. Ние чухме пушечните изстрели на на­шите авангардни постове на Лъчкия мост и по-далеко, вляво от Тешово. Бяхме вече заели стратегически позиции и след няколкочасово сра­жение ги отблъснахме, като с това запазихме и селата Лъки, Тешово, Ловча, Търлис и Каракьой от явно плячкос­ване. Когато се обмисляше къде какви акции да се про­ведат, получихме заповед по куриер, че има вече прими­рие и трябва да се изтеглим отвъд линията на примири­ето. Това сторихме още на другия ден, преминавайки през Моторок и Папаз чаир и озовавайки се оттатък река Места. С това завърши на­шата акция – партизанска война зад тила на гръцката армия.

 По времето, за което пиша, Васил Кост. Бакърджиев е войник в 6-и Македонски полк и по желание отива на Орфански залив, където с други свои другари отби­ва един десант на няколко гръцки лодки, за което бива награден с орден Кръст за храброст.

 С подписването на Буку­рещкия мирен договор меж­ду Сърбия, Гърция, Румъния, от една страна, и победена България, от друга, през ме­сец септември 1913 г. една смесена комисия от българ­ски и гръцки офицери започ­на да определя границата между двете държави. Коми­сията беше разквартирувана в Ловча на палатки. Грани­цата беше очертана от връх Али Ботуш или Цари връх, както го наричаха ловчани, по самия водораздел, Коило­вото, Голяма и Малка Попова падина. Тя пресече няколко плевни, пресече полето през Карачки път, Попови шипки, Беговица, Зраз дол, Мана­ско, Ключков преслап, Ка­лайджиев чукар и излезе на Хрида. Така раздели полето на Ловча на две половини. До края на 1913 год. ловча­ни свободно си прибираха реколтата от двете страни – гръцка и българска. Даже селяните от гръцка терито­рия засяха есенниците си в България. Също свободно се отиваше на пазар в град Неврокоп, а и в черквата се служеше постарому. От нача­лото на 1914 год. гърците за­почнаха здраво да охраняват границата и наложиха да се пее на гръцки език в черква­та. Същевременно отвориха и училището с гръцки учите­ли, като отиваха от къща на къща да събират децата, под­лежащи на обучение.

Вестник „Градът“