Моят Неврокоп

УЧИЛИЩЕ, УЧИТЕ­ЛИ, СЪУЧЕНИЦИ

Неведнъж оти­вахме да наблю­даваме как снаж­ни и с почернели от слънцето гър­бове работници прокопаваха на­поителен канал от река Места до Топлицата. Там бе изградена мощна за времето си водное­лектрическа централа, която и понастоящем произвежда електроенергия. След завърш­ването на този канал, който гражданите веднага кръстиха с името „Синдиката“, не сме пропускали възможността да се къпем в него. Уреждахме състезания по скокове и пре­мятания във въздуха. Особено смел майстор в изпълненията им бе братовчед ми Марин Ша­гов. Той стъпваше на бетоно­вия покрив на един преход (си­фона) над канала, смело се превърташе във въздуха и цопваше във водата. Разбира се, този голям за времето си канал, изцяло прокопан с ръ­чен труд, бе и опасен, нерядко е имало трагични случаи със загинали плувци.

През гладните следвоенни години в мазетата на училищ­ната сграда бе организирана трапезария за социално слаби ученици. Мляко, каквото там ни поднасяха, виждах за първи път. То се приготвяше от мля­ко на прах в големи консерве­ни кутии. Това сухо мляко се доставяше от международната организация за подпомагане на децата УНИЦЕФ, която днес развива дейност главно в аф­риканските страни. Пак ще изпреваря малко събитията и ще уведомя читателя, че през 1965 година за първи път в България в Завода за дрожди в Разлог произведохме експе­риментално мляко на прах в доставените от Дания сушилки за дрожди. Това е един малък пример за икономическото и технологичното развитие на страната.

За да ни изхранва, баща ни срещу ракия и вино получа­ваше малки сандъчета със свинска мас от артелчиците (старшините по прехрана в ка­зармата). Филиите с хляб, на­мазани с мас и отгоре малко сол и червен пипер, консуми­рахме като гладни. Неотмен­но вкъщи с брат ми пиехме профилактично всеки ден по една-две лъжици течно рибено (моруново) масло. И досега, когато се храня със скумрия, си припомням дъха и вкуса на това масло. Свиква се. Днес това рибено масло, обогатено с витамини, вече се произвежда и продава в аптеките във вид на перли, които се поглъщат лесно, без да имат миризма на риба.

В годините на Втората све­товна война нас, децата, ни привличаше да спорим за во­енните изделия на воюващите страни. Непрекъснато повта­ряхме имената на самолети­те Щука, Юнкерс, Илюшин, Як, на танковете Тигър и Т-34, на оръдията Круп и Катюша, на камионите Опел и ЗИС. Тук-там у някои възрастни можеше да се види бинокъл, компас, войнишка каска, фенерче с дина­мо, което чрез на­тискане с пръсти произвеждаше ток, и др. Особено преживявахме фи­лмите за войната – сражения, поражения и победи, в началото за немците, по-късно – за съветски­те войски. Наблюдавал съм как ня­кои зрители се навежда­ха, когато от екрана челно към залата се насочва­ше танк.

Завърш­вайки про­гимназия, през 1948 година се за­писах ученик в гимназия „Яне Сандански“, която се помещаваше в сегаш­ната сграда на Второ основно училище (Старата гимназия). Учителите в гимназията, която е наследник на Серското пе­дагогическо училище, без из­ключение бяха личности. В тях виждахме силата и високите критерии за професионализъм, независимост и достойнство.

Като ученик бях стабилен, но не и сред най-добрите. Справях се добре с предметите, които харесвах – биология, химия, физика, руски език, и не толко­ва с математиката.

В началото директор бе Ата­нас Бацалов. След напускане­то му ни представиха новия директор – Иван Бухлев, за ко­гото желая да разкажа малко по-мащабно.

Има една категория хора, които са щастливо и рядко изключение. Те са гордост за рода си, за семейството, за родния си град или село. Това са умните, надарените, коло­ритните хора. Те определят, така да се каже, характера на своя род, на своя град и народ. Такава личност бе директорът Иван Бухлев, завършил педа­гогика и история в Софийския университет, офицер, директор, кмет и общественик. Той е из­разител на вродените черти на неврокопчанина: трудолюбие, жажда за просвета, гостопри­емство, добронамереност, жи­лавост и предприемчивост. Природата е дала на Иван Бухлев всички тези качества. Той бе като сеизмограф, който улавяше най-фините трептения на човека и обществото. Отли­чаваше се с изтънчени чувства и задълбочен анализ на жи­вота, политиката, историята. Изключителен оратор, с мощ­ния си басов глас той умееше като никой друг да увлече нас, своите ученици, във величието на България в борбите за осво­бождение на Македония, да повиши националното ни са­мочувствие.

Директорът Бухлев умееше да извлича от човека, от уче­ника, неподозирани качества. Като златотърсач извличаше и изглаждаше нешлифовани ди­аманти у цели поколения свои ученици и възпитаници. До съвършенство притежаваше способността да наблюдава и прекрасно разказваше анек­доти, вицове и оценки. Умело и умерено ползваше закачката, бъзгането, както казват невро­копчани, и ловко обрисуваше весели случки от живота на присъстващите в компания­та му или на други граждани, общински, политически и дър­жавни величия. Притежаваше истински талант да общува.

Спомням си как някъде око­ло 1961 година бай Иван (така се обръщаха към него, което означаваше доверие, уваже­ние; нещо като благородниче­ска титла) канеше много често в компанията си моя милост като новоизлюпен директор на Второ основно училище. Вед­нъж, след като се бе върнал от някакъв коктейл в София, даде отчет пред всички на чаша бира какво е видял и чул там. Започна най-образно да раз­казва и накрая заключи: „Ка­къв коктейл бе, братя, това си беше ядене и пиене, а накрая с един камион не можаха да из­карат кокалите.“ Друг път, ако на масата имаше някой краен въздържател, той го почваше: „Глей го тоя клисар, нито може да яде, нито може да пие… и т. н. По методите на възпитание на децата имаше собствена по­зиция и неведнъж е заявявал: „Дете, което не е счупило поне един прозорец в живота си, от него човек няма да стане.“

На някои политически и дър­жавни празници в онези годи­ни бе прието да се раздават награди – ордени, медали, зва­ния и др. След като ги обявява­ха във вестниците и по радио­то, неговото заключение бе: „А за трудовите редици – хорa и ръченици.“

Директорът Бухлев беше ес­тествен център на радост, ве­селие, оптимизъм, осветяващ бедния на вълнения живот. Не­говите обобщения и сентенции се повтаряха и коментираха дълго след изричането им.

При една среща с брата на бай Иван – Славчо Бухлев, също уважаван просветен и общински деец, го помолих да ми разкаже за семейството им. Предавам разказа му така, както съм го записал в къща­та му на неповторимата улица „Звънчарска“:

„Баща ни Стоян Бухлев е ро­ден в село Горно Броди. Кога­то пораства и става ерген, му поставят прякора (парамоня) Протата, което на гръцки оз­начава първи, защото е бил най-личен ерген на селото – едър, красив, спокоен. Облечен в типично горнобродски дрехи –беневрек (елек), пояс, потури. Лятно време от бяло платно и типичната фустанела с много плисета, зимно – от домашен вълнен плат. От лявата страна на гърдите се спуска кюстег, масивна верижка от сребро.

Стоян се жени за една от най-красивите моми на село­то от рода на братята Хаджи­димкови, която за съжаление умира млада през 1918 година. От нея има един син Димитър. Повторната му женитба е с Ка­терина Попова, дъщеря на те­шовския поп – папа Иван или известен още като Мечевия поп. През 1919 година се раж­да бъдещият директор на гим­назията Иван Бухлев, а през 1934 година – Славчо.

Къща в града баща ни Стоян Бухлев построява през 1928 го­дина. В партерния етаж прави фурна, която отдава под наем, в средата – бакалница, която също отдава под наем на Слав­чо Контозов, а в прохода баща ни работи до края на живота си като самарджия.“

Като дете аз често посеща­вах улица „Звънчарска“ и не­веднъж съм виждал бай Стоян в тази импровизирана рабо­тилница как с теслата и други сечива дяла детайли от дърво, след което с кожа и слама оф­ормя самар за кон, магаре или муле.

(Продължава

в следващия брой!)