Спомени за Септемврийското въстание в Горна Джумая

В селата това от­резвение настъпи още по-бързо и от мили­циите идваха хора да се оплакват и предла­гат своите услуги при съставяне местните ръководства на парти­ята.

В крак с това доограбване се засилваше и репресията. Маса дружбаши бяха завлечени и за­копани в незнайни гробове, а съ­ществуващите тук- там дружби разтурени. Отдавна е и не мога да си спомня имената на някои и други дружбаши, които загинаха мъченически след като са изпи­тали нечовешки мъки. Може да се каже,че по-голямата част от активните земеделци бяха изби­ти, а ония, които останаха, тряб­ваше да плащат големи откупи на фашистката македонска банда и да търпят всеки ден унижения. Не бяха пощадени и комунисти­те особено по селата макар че уж преврата не беше насочен срещу тях.

Цялата земеделска преса беше унищожена, а от комунисти­ческата се издаваше само „Ра­ботнически в-к“, но не редовно. Околийския началник- капитан Алексиев, едно вярно псе на ген. Русев, беше си присвоил ролята на цензура. Свободата на слово­то унищожена. Не се позволява­ха никакви събрания и митинги. Загуба за партията беше поста­вянето под наблю­дение от полицията. Само на младежките македонски фашист­ки организации беше позволено всичко. Репресията нападна и училищата. Всич­ки ученици, познати като по-свободолю­биви, левичарски, системно бяха подложени на преследване едно­временно от училищните власти. Заплашваха ги с изключване или биваха изключвани. По-късно даже някои ученици биваха уби­вани из засада. Не се позволява­ше даже на работниците да пеят своите работнически химни дори и в къщи. Шпионажа взе нечу­вани размери. Всеки по-виден деец беше следен. Това положе­ние разграничаваше все повече класовия фронт и даваше и на слепците да видят фашисткия характер на деветоюнците. Това също свали окончателно маска­та на „автономистите“ и накара мнозина, които още вярваха във фразеологията на техните писа­чи да се развенчаят окончателно с тая заблуда. Конкретен пример се даде на втори септември- денят на международната комунисти­ческа младеж,Партията реши да проведе тая акция на всяка цена. Тя отправи един апел до всички работници. На тоя апел се отзо­ваха комунисти, анархисти, зе­меделци и маса безпартийни ра­ботници. Пред виждайки, че ще има сблъсък с въоръжените сили на буржоазията, образуваха се няколко добре въоръжени групи, които заеха последователна пози­ция срещу полицейския участък и окръжния затвор, срещу пощата, на шосето към гарата и към казар­мите. Манифестантите бяха също повече или по- малко въоръжени. Тая умно устроена демонстра­ция вкара в страх буржоазията. Сутринта към 9 часа партийната музика засвири и работническото множество пееше революционни песни. Митинга трябваше да ста­не на площада в центъра на града. Манифестантите потеглиха с му­зика и песни начело. Целия град се стече към манифестацията. Един взвод войници, командува­ни от подпоручик Попов от Кюс­тендилско, взе позиция за стрел­ба. Джандармите се наредиха на пътя срещу манифестацията, а тия „герои’1 – македонските бан­дити се намърдаха в съседните къщи. На път за към площада око­лийския началник молеше просто нашите другари М. Алексиев и Т. Попов да отидат на телефона и те лично да проверят какво нарежда ген. Русев. Ту му отговориха, че митинга ще стане а той – начални­ка, ако иска, може също да приве­де заповедта на своя министър в изпълнение. Близо до моста, кои­то води за площада, отношенията така се затегнаха, че най-малкото изохкване щеше да предизвика една ужасна кървава баня. На­стъпи мълчание. Отнякъде ра­ботниците изнесоха една маса и словото почна с едно безпощадно демаскиране на превратаджии­те. През целия говор околийския началник, побелял като хартия от яд и страх дърпаш е говоре­щия да не възбужда тълпата и да бъде по-хладен. Настояваше да се свърши час по-скоро, не защото за да предпази работниците от куршума, но защото и те бяха за­страшени, гледайки готовността на манифестантите.

Тази масова демонстрация, ус­троена от комунистическата пар­тия, беше първа и последна акция на партията от 9-ти юни до Сеп­темврийското въстание. Съще­временно тая акция беше пробив към единния фронт като необхо­димо условие за въстанието. Ня­кои работници, залутани по това време при македонската органи­зация, дойдоха при нас. Дружбата между работниците стана пора­зителна. Всякакви спорове меж­ду комунисти, земеделци, анар­хисти и безпартийни престанаха. Викът на класовия инстинкт зали­чи и последната следа от минали ежби и партийни различия. Пред надигащата се реакционна вълна едни мисли вълнуваха гърдите на тоя пролетариат – какво да се прави? По улици и кафенета, по складове и работилници пред­пазливо работниците обменяха мисли върху политическия курс на въоръженото въстание, който партията е поела.

След 12-ти септември вести за арестуването на някои членове на централния комитет на парти­ята наля масло в огъня. Едно ра­достно предчувствие озаряваше лицата на всички. Вече се гово­реше, че въстанието е неизбеж­но. Какви по-конкретни мерки – за подготовката на въстанието местното ръководство е взело ре­шения. Конкретно за тях не мога да знам, зашото по онова време не бях комунист. Зная, обаче, че тая подготовка не бе провеждана системно. Една грешка направи местното ръководство задето не постави отрано някои сигурни елементи като земеделци, анар­хисти, безпартийни в течение на замисленото въстание за да може и самата подготовка да се извър­ши по-целесъобразно и по-пъл­но. Ето доказателство за тая внезапна по-скоро техническа подготовка е следното обстоя­телство: на 16-ти срещу 17 – ти септември десетки работници, особено партийците, нахлуват в дюкяните да закупуват опинци, торби и маторки и други припа­си, необходими за по-дълго пъту­ване. Това нещо направи особено впечатление на бакалите, които никога не са виждали подобна клиентела в много обикновени дни. По целия *рад се носеше мълвата, че комунистите „ще из­лязят“.

И наистина на 18-ти трябваше всички въоръжени да се съберат над градът при месностга „Ло­зята“ако се наложи. На път към определеното място показвахме една хлапашка непредпазливост. Маса другари, въоръжени до зъби, минават през градът пред лицето на всички, от което стана очевидно, че наистина нещо се подготвя. Тия наглед нищожни факти говорят не само за нашата неопитност, но и за липсата на елементарна тактичност на пар­тийното ръководство. Всички възможности да изненадаме на­шия противник бяха осуетени от същата непредпазливост. Паро­лата беше дадена. Събрани на оз­наченото място,ние наброявахме около 120 души – число, което за малкия град беше доста внуши­телно. Милициите на македон­ската организация бяха готови да минат на наша страна.

Тук на събранието се обясни смисъла на нашето заминаване за Дупница, Говори се, че Дуп­ница е стратегически възел, кой­то ще ни позволи за разгърнем революционната акция по цяла югозападна България. Изтъкна се също така,че там другарите не могат сами да се борят сре­щу многобройния гарнизон и че требва да бъдат подпомогнати отвън. Така даденото обяснение напълно отговаря на изработения план за действие, но при условие, че нашия тил е сигурен, тоест, че горноджумайския край е напъл­но в ръцете на революционери­те. Но такова нещо нямаше. Тоя план за заминаване към Дупница без унищожението на реакцията в Горна Джумая, по- скоро из­глежда да е логично последствие на една грешка, която граничи с престъплението, извършено от окръжния комитет на партията. Колко дена преди въстанието, това не мога да кажа, не знам, ок­ръжния комитет е дал тържест­вено обещание на македонската фашистка организация, че парти­ята няма да действува в тоя край. Дали това обещание е дадено със знанието и на централния коми­тет или само по инициативата на местния такъв, също не знам. Силите, с които ние имаше да се борим в тоя край, това бяха пре­димно македонските фашистки банди. Едно такова обещание, дадено в един такъв върховен момент, се равнява едва ли не на предателство. Но и в тоя случай това разкритие просто, направено на врага, произтича от цялата не­ясност на политическата линия, която партията манифестираше по отношение на бандитската мафия на старите върховисти Т. Александров и Прото геров.

Преди да поемем пътя за Дуп­ница, се избра един комитет от М.Алексиев, Ацев и Чопов,а и пишещия тия редове имаше своя глас. Образуваха се няколко отде­ления, всяко от които имаше своя началник.

Такива бяха другарите Велич­ков, Чопов и др;, а общото коман­дуване беше поверено на др. Ацев като запасен офицер- Имаше ня­кои другари, които нададоха вик да се нападне Горна Джумая и те имаха право. От загриженост да не се предизвика една несконча­ема дискусия, която в такъв мо­мент ще сломи единството, избе­гнахме да поставяме тоя въпрос на разглеждане.

Между другото пристигна едно лице от Дупница, което ни съоб­щи, че ние трябва да бъдем към 12.30 ч. след полунощ пред вра­тите на градът, и да чакаме един сигнал от 3 последователни бом­бени гърмежи. На тоя сигнал ние трябва да се нахвърлим, но как и от къде да сторим това – нищо не се казва. Аз нямам факти и не знам кое беше това лице, но като имам предвид какво срещнах­ме пред Дупница, по-скоро съм склонен да вярвам, че ние гово­рихме не с един куриер, а с един провокатор.

И така във войнишки строй потеглихме по шосето галени от сребристите лъчи на хубавата септемврийска нощ. Първата ни задача беше да прекъснем те­лефонните и телеграфски съоб­щителни мрежи Горна Джумая – Дупница, което сторихме с го­ляма „вещина“. След това всички гари до Дупница бяха обезоръже­ни и … изоставени