Непознатото Гайтаниново

Отново съм в хаджидимовското село Гайтаниново. Първия път разгледах най-голямата му забележителност – черквата „Свети Никола“, построена още през 1839 година. Мислех, че селото вече няма с какво да ме изненада, но се оказа, че не е така. Недалече от някогашния мегдан се намира къщата, където са родени братята Вълчо, Никола и Петър Сарафови, последният от които е баща на актьора Кръстьо Сарафов и на революционера Борис Сарафов. Паметна плоча съобщава, че тук до 1858 година се е помещавало българското училище в селото. Благодарение на грижливи наследници къщата е добре запазена. Най-впечатляващ е чардакът, прострял се по цялата и дължина.

Противоречиви са чувствата на човек, попаднал в селото със звучното име Гайтаниново. Боли го, когато пред погледа му се открива грозната гледка на рухнали обезлюдени къщи. Сърцето му се свива, като си помисли, че в тях са кънтели детски гласчета, звучали са песни, кипял е живот… Но прочете ли табелата ПЕНСИОНЕРСКИ КЛУБ, с радост разбира, че хората, останали тук, не живеят самотно, има къде да се събират, да си приказват, а и да се повеселят. Ако пък надникне вътре, ще види, че клубът е уютен и добре поддържан.

Забележителност на Гайтаниново са и неговите параклиси. Отдалече се белеят стените на „Свети Георги“, привлича с красотата си и камбанарията. Отвътре параклисът още не е готов. Край стените е издигнато скеле, вероятно за направата на стенописи. До Гергьовден, когато ще стане освещаването на храма, остават три месеца, през които трябва да приключат всички довършителни работи.

Знам, че в околностите на селото се намира манастирчето „Света Богородица“. Нямам търпение да видя това свято място и тръгвам към него още сега, през февруари, заедно с членове на Туристическо дружество „Момини двори“. Денят изобщо не е подходящ за поход – от сутринта вали и духа силен вятър. И все пак, както казва една от най-активните туристки, щом няма мъгла, времето не е лошо за нас. Неприятно е, разбира се, да газиш в кал, но след като бързаш да отидеш там, където досега не си бил, ще изтърпиш неудобствата.

Теренът не е труден, защото вървим по широк коларски път. Само дето дъждът се усилва, а вятърът обръща чадърите и ги прави ненужни. В движение обличаме дъждобраните и продължаваме напред. Тъкмо започваме сериозно да се укоряваме за безразсъдството да тръгнем в такова време, и става ясно, че сме съвсем близо до целта. Сега за нас параклисът, кацнал на възвишението вляво, е истинско спасение, и то не само в духовен план…

Жителите на Гайтаниново са се погрижили както за храма, така и за района наоколо. Направили са широк навес с барбекю, поставили са и красиви кръгли маси на открито. Но най-хубави са вековните дъбове, оцелели въпреки някогашното поголовно изсичане на дървета заради добив на желязна руда в тази част на Пирин. В слънчево и тихо време тук сигурно е много, много приятно.

И второто ми пребиваване в Гайтаниново е към своя край. Този път си тръгвам без предишната увереност, че съм видяла всичко забележително. Не се знае, може би следващия път селото ще ме изненада с нещо не по-малко интересно и вълнуващо!