Актьорът Николай Кимчев бе любимец на публиката не само в Благоевград, но и в цяла България. Познат от десетките си роли в театъра, участвал е в някои от незабравимите български филми, водил е стотици спектакли, концерти и мероприятия, а от скоро радваше хората и като певец на авторски македонски песни. Той бе роден през студения декември на 1952 година в плевната на бащината къща в кв. Ораново, град Симитли. Израснал в обикновено българско семейство. Още като младеж той показъл любов към изява пред много хора. Обичал да рецитира стихове, да пее и да забавлява приятели и роднини. През 1979 година завършва ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов”. Там усъвършенства и развива таланта си в класа по актьорско майсторство на проф. Димитрина Гюрова. От 1 Юли 1979 година до последният си дъх Николай Кимчев бе в трупата на Благоевградският театър. Повече от годините му са ролите които той е изиграл на сцената на Драматичен театър „Никола Вапцаров”. Ако се опитаме сега да изпишем дългия им списък, мнозина ще си спомнят образите, които той изгради от края на 70-те до днес. И то не само защото непременно са били главни роли, а защото във всяка от тях има по нещо от него самия, от неговия човешки характер и темперамент. В същото време в тях откривахме и онази специфична характерност в играта, плод на мисленето и актьорския талант, на работата с режисьора и колегите. Дори при най-бегъл поглед върху галерията от образи, които е изиграл Николай Кимчев, е видно че той има щастлива актьорска съдба. Манчо Вагарджиев във „Вражалец”, Буланов в „Лес”, Тезей в „Сън в лятна нощ”, Алексей в „Оптимистична трагедия”, Миша Земцов в „Жестоки игри”, Юсуф в „Чудо”, Живко в „Майстори”, Драгоданоглу във „Полите на Витоша”, Стамболов във „Величието и падението на Стефан Стамболов”, Димитър Общи в „Тайната вечеря на Дякона Левски”, Лазар в „Лазарица”, Следователят в „Страшният съд”, Шпигелберг в „Каролина Нойбер”, Президентът в „Коварство и любов”, Еди в „Побъркани от любов”, Авел в „Игра на живота и смъртта в пепелната пустиния”, Оргон в „Тартюф”, Доктор Ранк в „Нора”, Осип в „Ревизор”, Станчо Квасников в „Службогонци” и много други. Николай Кимчев не бе от онези „актьори – пионки”, които доверяват творческата си съдба на директорите и режисьорите, с надеждата, че ще бъдат забелязани и удостоени с полагащите им се роли. Тази надежда доста често се е оказвала илюзиорна, а щастливецът – някой друг. Кимчев бе един от малкото актьори в българския театър, които се бореха, за да получат своите роли. Той неможеше да си позволи да чака и да си губи времето, а искаше да работи, при това здраво и то с режисьори, от които може да научи много. Това е един парадокс в нашата българска действителност. Дори и при слабата финансова стабилност в театъра и изкуството, единствените които се борят за повече работа у нас са актьорите. Или поне така беше до скоро. Кимчев искаше да мине през всичко на сцената: да пресъздаде различни, богати и сложни характери, силни и волеви личности, да опита като художник от всички цветове в палитрата на човешката природа – от буйната младежка дързост, през хитрата житейска пресметливост до мъдростта и страданието, в името на високите обществени идеали. Забелязаха го и кинорежисьори като Иванка Гръбчева, Любомир Стайков, Пунчев, Бранев, Комитски, Боджаков. Те му повериха роли които остават в златната съкровищница на родното киноизкуство.

 Благоевград се сбогува с Николай Кимчев!

 Кимчев  почина миналата  събота, на 65-годишна възраст, след близо месец в кома вследствие на мозъчен кръвоизлив. Николай Кимчев си отиде от сцената на живота, но остава в сърцата на хилядите свои приятели и почитатели с голямата си душа и талант на артист, певец и душата на всички фестивали в региона. До последно играеше и беше емблемата на ДТ „Н. Вапцаров“ – Благоевград. Благоевградчани го помнят със стотиците му роли както на театралната сцена, така и в киното.

 IN MЕMORIAM

Публикуваме интервю с Николай Кимчев, направено от неговият добър приятел Методи Байрактарски, което е и последното му интервю за вестник Топ Преса.

Срещаме се с Николай Кимчев с който се познаваме от много години, Срещали сме се много пъти и то все по хубави поводи. Днешната ни среща отново е такава. Но оставям г-н Кимчев сам да разкаже за нея.

Разкажете ни от къде тръгва вашия актьорски път?

– Сигурно тръгва от детството защото моята фамилия беше една артистична фамилия в която се събирахме много често по много хора и то през цялото време на годината. Със моите любопитни очи и уши съм слушал какво се приказва, какво пеят. Опитвал съм се и аз да припявам заедно с тях.

Какъв ученик бяхте?

– Бях непокорен ученик. Редовно ме изключваха от гимназиите и най-накрая завърших в Катунци.

Защо, да не би да се биехте със съучениците си?

 – Не, за търсене на някаква си моя правда. И така ставах неудобен на преподавателите и на тогавашните директори. И най-лесния начин за тях е да те отстранят, за да не им нарушаваш спокойствието и идилията в която са си разположили.

Доколкото знам в казармата сте обърнали по сериозно внимание към актьорството, така ли е?

– Да, тогава ходехме организирано на театър и беше дошъл военния театър в Смолянския квартал Устово. Гледах представлението “Нора”       на Хенрик Ибсен. Което след това имах честа да играя. Другото представление беше “Време разделно”. Едното беше по режисьора на покойния Любен Гройс, който е бил и в благоевградския театър. Това бяха едни славни времена, най- емблематичното му представление е “Отело”. Един нов прочит на “Отело”. “Време разделно” беше по режисура на моя настоящ, любим приятел Асен Шопов (Тогава не съм го познавал).  Гледах тези представления и бях много силно впечатлен. Тогава някак си в мен се породи и се загнезди  една мисъл, която и до ден днешен не ми е излязла от съзнанието, а именно това, че от сцената могат да се кажат истини, които в реалния живот не можеш да ги кажеш, защото все някой по някакъв начин ще ти попречи. Макар и чрез думите на автора ти можеш на направиш една своя човешка изповед в която да разкриеш душата си, да разкриеш жаждата си за човечност, доброта, справедливост. И като че ли тогава без никой да ми казва се преобърна нещо в мен. Започнах сам да се готвя.

Цялото интервю четете в печатното издание на Топ Преса