СТИВАСТАРСТВОТО – един забравен старинен занаят

Атанас ПАНЧЕЛИЕВ

От една стара песен от Неврокопско науча­ваме за най-отличител­ния основен поминък на населението в мина­лото на всяко село от този край. За голямото някога село Либяхово /днес Илинден / това е стивастарството, упражнявано по време на османското владичество годишно от около стотина мъже.

Няколко са причините за практикуването на този за­наят. Първо, липсата на фа­брично облекло е налагало ръчно приготвяне на сурови­ни за платове и облекло.

Второ, наличието на доста площи засети с памук в Не­врокопско, та чак до Бяло море, който се преработвал от стивастарите. И трето, не­достатъчната обработваема земя в либяховско землище и ниските добиви от едини­ца площ са принуждавали мъжкото население да търси препитание и допълнителни доходи за семействата си в гурбетчийството като сти­вастари, терзии/шивачи/, дюлгери, кира­джии и др.

Стивастари­те тръгвали на гурбет след привършване на полската работа /около Димитровден/ и се връщали през март.

Инструмен­тът им е сравнително прими­тивен; лък с корда и тукмак/копан/. Лъкът е изработван от стивастарите и предста­влява здраво дърво /обикно­вено бряст/ с дължина 1, 20 – 1, 40 м. и диаметър 10 см. На единия му край се при­ковава полукръг с дължина около 40 см. За двата края на лъка здраво се закрепва така наречената корда. Тя се прави от изсушено живо­тинско черво /обикновено кучешко/, намазано с восък, което я прави много здрава. Кордата наподобява струна на контрабас. За един лък е необходима корда с дължи­на близо 2 м., за да може да се навива в двата края на дървото. Стивастарите я ку­пували от Неврокоп, където пък я докарвали от Пловдив или Горна Джумая.

Вторият инструмент – тук­мак /копан/е от дърво и при­лича на бухалка, дълга около 40 см и надебелена в единия край.

Пристигайки в дадено село с викове ‘’стивасовам-стива­совам’’или с удряне на кор­дата, която издавала звука на най-дебелата струна на китара – селяните научава­ли за идването на стиваста­рите.

Стивастарите се обединя­вали по двама (в повечето случай близки роднини), кое­то изисквало естеството на работата. Единият майстор стивасовал като опирал дясното коляно на пода и с лявата ръка държал ниско лъка почти в хоризонтално положение. С дясната ръка удрял тукмака с надебе­ления му край по кордата, която пружинирала в самия памук и той се разбивал, ста­вал пухкав. Дотук е по-гру­бата работа от стивасването и се извършвало от чирака. След това вторият стивастар /баш майсторът/ изпълня­вал по-фината част от рабо­тата; още веднъж набързо стивасовал пухкавия памук, нареждал го на пластове и го навивал на дървено колче във вид на тулупи с опреде­лена големина. От тулупите жените предели и след това шиели ризи, чорапи, горни платнени панталони и други памучни произведения.

Тежък и ниско платен бил трудът на стивастарите. Осо­бено се изморявали те от стойката на тялото. Вдигал се прах, пък и се работело от тъмно до тъмно, заради къ­сия зимен ден. Работното им място било под някой сай­вант, навес, хаят в края на двора или пък в необитаеми стаи. Там им отнасяли почти отпадъчна храна, там нощу­вали върху постелки от сла­ма. Добре, че в Беломорието нямало тежки зими. . . .

Към всичко това, като се прибави и въшката като не­преодолима напаст по об­леклото, стивастарите наис­тина са били за съжаление.

Заплащането ставало в пари на ока памук.

Либяховските стиваста­ри обслужвали родното си село и близките до него в Неврокопско, но повечето отивали на гурбет. Най-мно­го посещавали драмските села Калапот, Просочани и др., както и селища в Серско, Кавалско, Солунско,

Гюмюрджина, стига­ли дори във Влашко. От вътрешността на България стивасвали в Пазарджишко, Смолянско и другаде.

Когато нямали работа в някои дни от гурбетчийство­то, майсторът изпращал чирака да проси хляб. Ако освен хляб донасял и лук, солчица, орех, в най-добрия случай солена сланина или пастърма, това било най-до­брото, което можело да им се случи.

Случвало се е по време на турското робство, завръщай­ки се от гурбет, стивастари да бъдат ограбвани по пътя от разбойници.

В автобиографията си възрожденския учител Ата­нас Поппетров от Либяхово пише за стивастарите; ‘’С лъка под мишница, тукмак в ръка, торба на рамо с корав хлебец и застругче, с тояга в другата ръка, за да се бранят от кучета, тръгват из улиците и отвреме-навреме рукат /викат/ с висок глас; ‘’стива­совам’’, ’’стивасовам’

И като има нужда, повик­ват ги у дома. си’’

Либяховските стивастари си имали свой таен език, за да могат спокойно да раз­говарят по време на работа, без да ги разбират домаки­ните, да изказват задовол­ство или възмущение от чор­баджията, понякога пък и да одумват чорбаджийката.

Стивастарството замира постепенно през първата по­ловина на 20-ти век., поради конкуренцията на фабрично изработените суровини, пла­тове и облекла, а също така и поради намаляването на площите, засети с памук.

На първия събор ‘’Пирин пее’’през 1966 г. либяховски­те самодейци с голям успех представиха ‘’Стивастарска сватба’’, отличена с бронзов медал. Особено впечатление направи на зрителите фа­ктът, че често ергените сти­вастари /повечето чираци/ получавали вест да се при­берат от гурбет, тъй като ро­дителите им ги сгодили. Без ни най-малко да знаят коя е избраницата, те напускали тежката работа и с нетърпе­ние и радост потегляли за Либяхово, за да видят ‘’лю­бимата’’си.

Днес за стивастарството ни напомня употребяваните, макар и рядко, стивастарски думи и изрази при разговори на местните възрастни и ста­ри хора.

Започнете да пишете и натиснете Enter за търсене