За българо-македонските работи

 Тома СПАСИЕВ

По Македония у нас винаги се е спорило с пристрастие. Като за блян, но и със съзна­нието за една огромна и не­зарастваща рана в българ­ската история, причинена от множество събития, които, подобно на парчета от огле­дало, трудно дават цялостен образ. А пък споменът за травмите от разбиването на самото това огледало през войните се утаява в колек­тивната памет и продължа­ва да напомня за себе си. По един начин „тук“, по друг начин „там“. Ето защо и бъ­дещето в българо-македон­ските „работи“ неизбежно се равнява (по) или ранява (от) миналото. Винаги то е него­ва „граница“, особен „език“ – с една или друга степен на разбираемост.

Напълно си давам сметка, че и тези редове, писани от потомък на хора от онези земи, неизбежно ще опрат в миналото. В парчета от онзи пристрастен разказ, в който трябва да има място и за човешките съдби. Зато­ва, отвъд романтиката, ще започна с цената, платена от дедите ни именно заради онова „там“:

Там, там душите и сърцата, братя!

Там нашите стремленья и мечти,

там наште очи, умове, обятья,

там нека всичко българско лети.

(Иван Вазов, „Песни за Ма­кедония“).

Македонският блян на­истина витае „тук“ всред общонационална еуфория и неимоверна всеотдай­ност. Особено до Илинден­ско-Преображенското въс­тание (август-ноември 1903 г.) и веднага след него, кога­то 30 000 „бежания“ залива България. И това не е нито първата, нито последна­та такава бежанска вълна: поне една трета от софиян­ци, а и жителите на другите големи градове са потомци на македонски бежанци. Крайно време е някой да направи изследване на „ма­кедонския профил“ на сле­досвобожденска България – каква част от политиците, офицерите, журналистите, учителите, чиновниците са родом от тези земи и съ­ответно – какво е тяхното влияние върху политиката на страната до Първата све­товна война. Убеден съм, че мащабът на това влияние ще излезе зашеметяващ.

От друга страна, след 1903 г. нещата се променят. Ни­кой далновиден български политик не смята, че сцена­рият със Съединението от 1885 г. е въобще постижим, с оглед на статуквото, уста­новено от Великите сили. Остава да се чака някаква голяма война.

Обявяването на незави­симостта на България през 1908 г. обаче има друга една последица, която често се премълчава. И тя не е свър­зана толкова със загубата на пазарите на Османската империя, което е факт, кол­кото с обезсилването на българската Екзархия. До­като княжество България е трибутарно на Османската империя, Екзарх Йосиф има голяма дипломатическа те­жест и продължава делото на Възраждането. Той е га­рант за духовното единение на всички чада от онези земи, за които са отворени вратите на екзархийските църкви и училища. Между 1908-1912 г. мисията му ста­ва все по-трудна, а след из­бухването на Балканската война – практически невъз­можна.

Подготовката за Балкан­ската война изправя българ­ската дипломация, а и цар Фердинанд пред първите тайни договори, тоест пред първата подялба със сърби и гърци на „бляна по Маке­дония“. Така се стига и до Междусъюзническата вой­на (1913 г.), когато цената „заради Македония“ се оказ­ва приземяващо жестока: пълно поражение на Бълга­рия, при това с цената на 50 000 убити и 100 000 ранени в двете Балкански войни. Плюс загуба на Южна До­бруджа, което отваря „добру­джанска рана“, не по-малка от „македонската“. И съсип­ващ провал на делото на българската Екзархия, тоест на цялостния проект на Въз­раждането. Така Църквата ни, освен че продължава да е в схизма, губи влияние в 15 епархии в Македония, Бело­морска Тракия и Одринско и своите 1196 екзархийски училища. Изречена пак по Вазов, картината е сърце­раздирателна:

Затворени храмове, бити владици,

школа във обори превърнати мръсни

юнаци в прокуда ил в смрад­ни тъмници,

над всичко свето издевател­ства гнъсни.

Съкрушен, екзарх Йосиф се премества в София, къде­то произнася знаменитите си думи, че цял живот е ко­пал с игла кладенец, който цар Фердинанд и шепа само­надеяни политици в миг са засипали, и скоро след това склопя очи.

Следва опит за реванш „там“ с участието ни в Пър­вата световна война през 1915 г. на страната на Гер­мания и Австро-Унгария и нова национална катастро­фа, скрепена с унизителния Ньойски договор. Още 115 000 жертви, в резултат на което „националните иде­али“ помръкват. Самият Ва­зов, угнетен, решава да се извини от страниците на в. „Мир“ през 1919 г. на всички, които е подвел с бляна си по „земята на св. Климент“ и „запрещава“ да се печатат повече цитираните по-горе стихове от неговите „Песни за Македония“ (жест на доб­лест, неповторен в българ­ската литература).

А пък в страната, паралел­но на размириците след 1923 г., набират сила и македон­ските братоубийства, осеяли с трупове софийските улици. Зад кадър прозира намесата на съседни държави, както и на Съветска Русия, която не жали средства, за да използ­ва за своите цели „левицата“ във ВМРО.

И тъй, ако в македонските песни най-често срещаната думи е „пушка“ (по наблю­дението на писателя Добри Немиров), то тя започва да гърми на българска тери­тория във всяко поредно действие от кървавата бит­ка между „протогеровисти“ и „михайловисти“. Списъкът на жертвите е болезнено дъ­лъг. Блянът по Македония постепенно започва да губи обаяние и промяната в об­ществените нагласи е види­ма. И то далеч преди 1934 г., когато ВМРО е разтурена от звенарите на Кимон Георги­ев и разоръжена от армия­та, а градове като Петрич и Кюстендил престават да бъ­дат „държава в държавата“.

Повече от ясно е, че „ав­тономията на Македония“ е единственото възможно решение. Ала това трудно се изговорва с оглед на всички разбити илюзии или страх от поредния междуособен изстрел. И все пак някои като големия наш есеист Георги Томалевски (1897- 1988) – потомък на стар ма­кедонски род, в чийто дом по време на Илинденското въстание е обявена Крушев­ската република – не се по­колебават да го заявят ясно и открито:

„За Македония трябва сво­бода, за да се даде ход на нейния жизнен и творчески потенциал. След много бор­би, лутания и стълкновения, днес вече Македония е пред прага на най-разумното раз­решение – автономията, чието име е стояло отдавна на нейното знаме. Без да се впускаме в никакви раз­съждения от политически характер, можем да кажем, че вече за всички е ясно, че искането на македонците за автономия е най-щастлива­та мисъл на Балканите. Това е началото на един отдав­на очакван край – краят на балканските размирици, в основата на които всякога е стояла тази земя“.

Припомням всичко това, защото то предхожда най-сложния период в днеш­ните отношения между Бъл­гария и Македония. Става дума за периода 1941-1944 г., който в официалната ма­кедонска историография все още се обозначава като „българската окупация на Македония“, а в нашата – като „българското админи­стриране“ на Вардарска и Егейска Македония през Втората световна война. На­рочно избягвам някои епите­ти, защото мултидисципли­нарната експертна комисия, предвидена в клаузите на подписания договор за при­ятелство, добросъседство и сътрудничество между Бъл­гария и Македония, ще тряб­ва да работи по осмисляне­то и написването тъкмо на този разказ. С оглед на оно­ва, което все още се крие в архивите в Скопие и София. И с осмислянето на роля­та на Георги Димитров и на Тито, на фигури като Методи Шаторов, Димитър Влахов и Лазар Колишевски, на няко­гашния солунски атентатор Павел Шатев и на Иван (Ван­че) Михайлов.

Не ще и дума, че такъв съвместен прочит е трудна, почти непостижима зада­ча с днешна дата. Ала щом френски и германски исто­рици успяха да напишат общ учебник, въпреки войните помежду им и жертвите, да­дени от двете страни, защо тогава българите и македон­ците да не могат? Още пове­че, че знаците на „политиче­ското разведряване“ между двете държави са налице.

В този смисъл писмото на Македонската православ­на църква до Св. Синод на Българската православна църква освен всичко друго е и възможност да се види общото минало под значи­телно по-широк ъгъл. Да се допълни „политическият разказ“ за кръвта, пролята във войните, с „другия раз­каз“ – за делото на Екзархи­ята в приемството ѝ с Охрид­ската архиепископия. Ала най-вече то издърпва бъл­гаро-македонските работи все повече към настоящето. Към стъпките, които трябва да се извървят помежду ни, преди да се обърнем към другите.

В този разговор настояще­то е все повече в центъра на дискусията, затова на хори­зонта проблясва бъдеще. За разлика от доскорошния разговор, в който миналото бе навсякъде, а бъдещето – никъде.