Ковачевица – връщане към историята

проф. Михаил ЕНЕВ

“В простотата е най-тънкият вкус”

Огюст Роден

Тази житейска сентенция на великия френски скулптор Огюст Роден най-точно при­ляга на архитектурния изказ на самородния строителен гений на скромните ковачев­ски дюлгери. Простотата, из­ведена до съвършенство, в архитектурния ансамбъл като цяло и в неговите великолеп­ни детайли е най-голямото достойнство на неподража­емия стил на Ковачевската строително архитектурна школа. Трудно може да бъде открит другаде толкова без­погрешен архитектурен син­тез между природната среда и сътвореното от човешката ръка строително чудо. Днес можем само да бъдем бла­годарни за съществуването на тази приказка от камък и дърво, в която е вградено ця­лото великолепие на народ­ната душевност, трудолюбие и талант на възрожденска Ко­вачевица.

Погледнат от исторически аспект, архитектурният облик на селото, преди идването на преселниците от Дебърско, Кичевско и Тетовско през 1791 г., е почти заличен. Тол­кова силна е новата профе­сионална намеса на талант­ливите майстори-дюлгери в цялостната архитектурна структура, че усвоява посте­пенно почти всички архите­ктурни пространства за да остави на нашата съвремен­ност един шедьовър на не­повторимо стилно единство!

Дебърските строители, кои­то след няколко поколения се превръщат в ковачевски, са били ценители на природна­та красота и затова не само не са я накърнили, но напро­тив, остроумно са вградили сътвореното от своите ръце в органично цяло с нея. Днес не можем да не се възхитим на подхода и начина на ситу­ирането и изграждането на къщите, застрояването на помощните стопански сгра­ди, търговски, обществени и др. и връзките между тях, уникалните каменни артерии – уличките, съобразени с при­родната даденост: оскъден, стръмен и скалист терен.

За строителният талант и далновидност на тези хора го­ворят някои факти от минало­то, които будят любопитство и удивление и днес по отноше­ние на уникалното изгражда­не на битовите комуникации на селото: като модерната за своето време канализация, прокопана в скалистия ули­чен терен на два и половина метра дълбочина!

За строителен образец мо­гат да се считат и уникалните улични настилки с денивела­ция за оттичане на дъждовни води, с предвидените и вгра­дени напречни прагове от каменни плочи, които предо­твратявали хлъзгането по из­ключително стръмния терен през зимата.

Сгушените на много места една в друга стряхи на къ­щите, които хвърлят плътна сянка върху калдаръмените улички и носят приятен уют през летните горещини, са и добър заслон срещу снеж­но навяване през по-тежки зими. Живописно криволи­чещи, тези тесни, без трото­ар, селски улички са едно от най-привлекателните места за кратка почивка, особено до някоя от 12-те чешми, които пълнят с живот и поезия ста­ринната архитектура. Мощ­ните, стъпили направо върху уличната настилка зидове на къщите не притесняват погле­да, техните форми са смекче­ни, острите ръбове са скосени от грижливата ръка на строи­теля, за да бъде удобно и без­опасно движението на хора, каруци и добитък.

Идеята за пестеливост на строителното пространство е довела до изключително рационални архитектурни ре­шения, които респектират със своята логичност и завърше­ност. Всяка от ковачевските къщи сама за себе си е уни­кално архитектурно решение на общата зада ча: да се по­стигне максимално жилищ­но пространство с минимум средства. Затова общият бе­лег на къщите е развитие на застроената площ по верти­калната ос, като най-тясно и ограничено е пространството в основата, а разгръщането става във височина. Дърве­ният материал, използван от майсторите в ниския регис­тър на къщите, само тук-там по външните стени като ко­шак (арматура), в масивни­те двукрили входни врати и няколкото малки сервизни прозорчета, създава общото впечатление за къщите като за каменни средновековни крепости. Там, където те из­никват направо от скалистия ландшафт и се извисяват стремително нагоре със свои­те 3-4 етажни снаги, приличат на отбранителни кули, заста­нали на стража сред селото. Разбира се, това усещане е за кратко, докато погледът стиг­не високите етажи, където талантливият строител е про­явил разточителство в упо­требата на дървен материал.

По цялото протежение на къщите, на два или три етажа, един над друг, потоните са от дърво. Видимата носеща конструкция на покривите, направена от 10-15 метрови талпи, която впечатлява и най-критичния поглед с май­сторската си обработка, до­пълва новото усещане за топлота, породено от благо­родния цвят на дървото.

Изобилието на дървен ма­териал от най-високо качест­во в околността е давало няколко столетия свобода на майсторите да сътворят уникалния интериор на кова­чевската къща. Дървените миндери, вградени мебели, полици, ракли, врати, резбо­вани тавани, стълбища меж­ду етажите, подове, колони и всичко, което е изисквал домашния бит и уют е пре­минало през ръцете и сърца­та на самобитните майстори от Тетово, Костур и Дебър с пословична пестеливост и красота на изказа. Излишна­та натруфеност и еклектика, характерни за възрожденски­те къщи от други райони на страната, тук не съществу­ват. Не съществува нито една вещ, която няма функционал­но предназначение. Просто полезното е ставало красиво. Трудният живот и бит на хо­рата за столетия е отразен в скромната, семпла вътрешна архитектура и дори във вида, броя и функционалността на жилищните помещения. Про­чутите Ковачевски къщи, на­речени “братски”, отразяват философията на задружен труд и равноправни взаимо­отношения във фамилния и родов патриархален живот. В ансамбъла от две-три “брат­ски” къщи не доминира нито една. Те така са ситуирани върху терена, че не си пре­чат, не се конкурират, не си ограбват пространството и светлината. Подобно взаимо­действие на обеми в архите­ктурното цяло, постигнато в братските комплекси, няма аналог в историята на бъл­гарската възрожденска архи­тектурна мисъл.

Не е трудно да си предста­вим разбирателството между хората и участието на цялото работоспособно население при издигането на всяка нова къща. Това е основната при­чина за постигнатия синхрон между плетеницата от слож­ни “П”-образни или “Г”-образ­ни редове и групи от къщи, които обуславят компактното килимообразно застрояване на селото. Отново и отново главна причина за наситеното и изключително функционал­но застрояване е недостигът от терен. Оскъден и стръмен, той е наложил диференци­рането на жилищната среда в с. Ковачевица на три зони: зона на жилищно ядро, пояс от селскостопански сгради (плевни, хамбари и др.) около него и зона на обработваеми селскостопански площи. Тази структура на селото се е запа­зила за дълго, защото е била най-естественото и сполуч­ливо решение за пълноценно съществуване на население­то.

Ковачевските къщи, както въобще родопските къщи, са солидни каменни постройки, със специфична, майсторски изпълнена зидария. Техно­логията на градеж е много семпла: мозаечно подредени недялани камъни, споени с размекната пръст. Масивни­те зидове са изключително здрави и трайността им е про­верена от столетията, а красо­тата на преливащата от топла охра до студено сива каменна

 мозайка е неоспорима. Тън­ките, патинирани от времето дървени кошаци, разделящи каменната зидария на хори­зонтални пояси, внасят чо­вешки мащаб и декоративна звучност на строгите камен­ни повърхнини. Ковачевските дюлгери са оставили своя не­повторим строителен почерк и върху дървения скелет на покривните конструкции, про­зорците, вратите, дървената еркерна облицовка и разби­ра се, върху семплия и лако­ничен архитектурен детайл на интериора. Елементите на жилищния интериор са зави­сели от предназначението на всяко помещение. Влизайки в традиционната ковачевска къща, прототип на родопска­та, се минава най-напред през “сухия” двор, в съседство с който се намира “подника” (обор) в най-ниския регистър на сградата. При наличие на стопански етаж, обикновено развит на полуниво, до него се достига чрез голяма дър­вена стълба. Следващите един или два горни етажа са планирани да поберат много­людните семейства. При пър­воначалния тип на изграж­дане, продължил да края на ХVIII век, големите фамилии са обитавали обширна обща стая с огнище, която имала функцията на спалня и кухня едновременно.

През ХIХ век структурата на родовите къщи претърпя­ла сериозна промяна след обособяването на отделните семейства в самостоятелни стаи с огнища. Интериорът се обогатява със специализира­ни помещения, които бележат нарастващата битова култура на кова- чевското население. Най-разпространените инте­риорни пространства са: “по­тон” (коридор-салон) с при­лежащата към него стълба, изцяло изработени от дърво, чрез който се осъществява връзка с всич- ки други по­мещения, “водник” (място за съхранение на вода за бито­ви нужди), “кьошк”, тоалетна, самостоятелни стаи с огнища и пещ, понякога включена към потона. Най-интересен и от съвременна гледна точ­ка интериорен елемент си остава потонът. Ориентиран винаги към най-доброто из­ложение, той определя и ви­зуално-пространственото ре­шение на главната фасада на къщата, като се вписва и мно­го ярко в ансамбловия тип на “братските” къщи. Различните архитектурни схеми на раз­положението на потона: на­длъжна, напречна, симетрич­на и централно-напречна, определят и различията във фасадите на ковачевската къща.

Талантливите майстори не преставали да внасят разноо­бразие във всяка нова къща, като изнасяли допълнително едностранно, двустранно или тристранно чардаци с широ­ки стряхи. Обогатявали и ар­хитектурно-конструктивните елементи с интересни детай­ли по парапетите и дървените “стени-пердета” на стрехите. Пестеливото използване на т. н. “столарска” резба по та­вани, врати, мансарди и въз­главници на колоните видими отвън, е в пълен синхрон със строгия характер на интерио­ра.

Пластичната раздвиженост на еркерите, изнесени над каменните фасади на Дас­каловата къща, Сарафовата, Банговата, Урдевата и др. къщи, са образци на ранно­възрожденската родопска архитектура. Неповторими по въздействие и архитектур­но-художествени качества са ансамблите на Дишлянова­та, Шумаревата, Пиларевата, Гюзелевата, Кюповата къща, както и голямата Шимарова къща. Всички те, както и оста­налите ковачевски къщи дъл­жат стилната си завършеност на каменния покрив от краси­ва мозайка от прочутите “ти­кли”, риолитни плочи, всяка от които е с различна форма, получена от ръчна обработка и с естествена природна пати­на. Без този автентичен архи­тектурен стил ковачевските къщи не биха били хармонич­но завършени като архите­ктурна цялост.

Големите строителни пости­жения на ковачевските дюл­гери безспорно се коренят в професионализма, предаван като фамилна традиция, но и в обичайно-правните норми, спазвани от всички, които регулирали взаимоотношени­ята в гилдията, по отношение на йерархията, организация­та, разпределението на труда и печалбата. Постепенното навлизане на наемният труд под формата на “надничар­ство” в дюлгерските дружини, в края на ХIХ век, е предпос­тавка за нов статут и йерар­хия в строителния еснаф. Из­вестно е, че в с. Ковачевица се избирал управителен съвет от най-изтъкнатите майстори, който представлява лицето на дюлгерското съсловие пред обществото. Откриват се дюкяни за специализира­ни инструменти, а конкурен­цията подтиква майсторите да си създадат таен език “мещровски” или “мещроган­ски” от типа на социалните говори, близък до брацигов­ския и напълно неразбираем за непосветените. Запазените повече от 300 мещрогански думи и изрази звучат прибли­зително така: “Мищопията е борана от гура и друна” – кое­то значи “Къщата е направена от камък и дърво”, или “Вепи една дзифура за мещрата” – “Дай една цигара за май­стора”. Тази оригиналност в поведението на майсторско­то съсловие е напълно разби­раема и оправдана за своето време, независимо че сега звучи много екзотично.

От бурния строителен пе­риод на с. Ковачевица са ос­танали много спомени, устно предавани от поколение на поколение. За голямата чар­шия “Врис” в центъра на се­лото и за двадесетте дюкяна по нея, разположени от Шу­балековата чешма до Лан­джовица чешма, кръстени на местни родове, за отворени­те от сутрин до вечер врати на ковачницата, самарджий­ницата, железарницата, обу­щарницата, абаджийницата, сладкарницата, бакалницата, може да се чуе по някоя дума и днес. Те още съществуват в спомените на малкото оста­нали местни жители. Някои от тях са тичали като деца по чаршията “Врис” и са вижда­ли неделния голям пазар, на който са прииждали селяни от съседните села и търговци, за да предложат разнноо­бразната си стока. През 50-те години на миналия век, прока­раният нов път за Беслетско­то горско стопанство слага край на пъстротата и оживле­нието, защото минава точно през чаршията, разрушавай­ки всички търговски сгради. Разрушена е и уникалната страноприемница (Бакало­вата къща), която се е намирала в самия център на чаршията. За щастие не всички обществени сгради са пострадали. Буд­ното население на с. Ковачевица е съхра­нило най-ценния па­метник на духовност­та си, сакралния дом на християнската си вяра – църквата “Св. Никола”. Изграде­на в тежките години на турско робство с усилията на цялото население, тя е била символ на надежда­та за по-добър живот, упование и закрила от страданията. Зато­ва я посветили на св. Никола, закрилник на пътниците, гур­бетчиите и бежанците, какво­то в своя корен било цялото население на селото.

Историята, свързана с труд­но взетото разрешение от турските власти за строител­ството на храма, превърната в местна легенда, разказва за известен ковачевски тър­говец, който успял да наме­ри признание чак в султан­ския двор в Цариград като изкусен бръснар. Към него се обърнали съселяните му с молба за помощ, защото било невъзможно да полу­чат разрешение за строеж от султанската администрация (Високата порта). Това сторил лично султанът, който издал и подписал ферман за стро­ителството на ковачевската църква като благоволение и признание за таланта на кова­чевския бръснар. Единстве­ното условие било тя да не бъде висока, за да не се виж­да отдалече. Затова строите­лите вкопали храма в земята и изпълнили условието, но запазили големите му разме­ри във вътрешното простран­ство (дължина , ширина , ви­сочина ). За вдигането на този Божий дом се трудило цялото население и може би затова баш-майсторите са “забрави­ли” да впишат имената си в паметен надпис върху стена­та му или може би ктиторите били толкова много, че е било трудно да се поберат на цяла стена? Църквата била завър­шена и осветена през 1848 г. Трикорабната безкуполна базилика “Св. Никола”, една от петте най-големи базили­ки в България е изградена по традиционната за Ковачеви­ца строителна технология и материали, солидни каменни зидове и покрив, застлан с каменни плочи “тикли”. Взи­даните високо в подпокрив­ното пространство прозорци осигуряват добро осветяване на вътрешността на храма.

Огромен триредов ико­ностас, изцяло дървена кон­струкция с изключително красива царска двер с позла­тена дърворезба посреща бо­гомолците с респектиращото си великолепие. Сакралната мистика на храма се подсил­ва от подредените в три хори­зонтални реда над седемде­сет икони.

Дванадесетте царски ико­ни от средата на ХIХ век са изработени от неизвестен иконописец, който носи по­черка на късните зографи от Тревненската живописна школа. Колоритът, компози­ционните решения и живо­писната техника са несъм­нено дело на добър майстор на четката, създал уникални образци на късната възрож­денска иконопис. Апостол­ският и празничен ред от ико­ни в иконостаса са дело на други неизвестни зографи. На северната и южна стени в близост до иконостаса са поставени в дървени киво­ти две изключително ценни икони на “Св. Георги на кон” и “Св. Димитър на кон”, дело на “Рука Георгия Стергюв, лето 1874” от Банската художест­вена школа.

Църковният комплекс е бил напълно завършен едва в 1900 г., когато събрали смелост, а също и средства, ковачевлии издигат без офи­циално разрешение и висока 12 метра камбанария в цър­ковния двор. В тази четири­етажна кула те поставят две големи камбани, отляти от горнобродински майстори като дарение от братя Алек­сови. Върху източната стра­на на кулата бил монтиран и първият часовник, който отмервал времето с удар на часовниковото чукче върху камбаните. Така камбанният звън с мелодичния си звук съпътствал ковачевлии все­ки час в трудните им делници и разливал богат надпев на двете камбани в празнични­те дни. За съжаление часов­никът не достигнал до наши дни. Сградите на църквата “Св. Никола”, Килийното учи­лище и Основно училище “Йордже Димитров”, свърза­ни в уникален архитектурен комплекс, както и много от старите селски къщи, прите­жават статут на Архитекту­рен паметник на културата, в съответствие със Закона за паметниците на културата и музеите.