Световната шампионка Евгения Раданова пред toppresa.com: Чаках 40 минути за лифт в Банско

 Веселин СТАМЕНОВ

Евгения Раданова е родена на 4 ноември 1977 г. в София. За­почва да се занимава с шорттрек от деветго­дишна. Още щом стъп­ва на леда, разбира, че това е призванието й.

В богата си кариера Жени има десетки отличия. Има седем златни медала от европейски първенства. Раданова е двукратна све­товна шампионка – на 500 метра от 2000 година и на 1000 метра от 2003 година. Единственото отличие, кое­то й липсва, е златният ме­дал от олимпийските игри. На два пъти тя остава на косъм от него и трябва да се задоволи със среброто от игрите в Солт Лейк Сити (2002 г.) и Торино (2006 г.). Има и бронз от игрите зад океана в дисциплината 1500 м.

– Жени, с какво се занима­вате в момента?

– Работя като треньор на деца. Помагам и на няколко от националните ни състеза­тели.

– Наближават празниците. Как ще ги отпразнува­те?

– Както всички праз­ници, ще ги прекарам със семей­ството си вкъщи. Ще се постарая да отделя пове­че време на близките си, за­щото в началото на януари ще има европейско първен­ство по шорттрек в Дрезден.

– Какво си пожелавате на новата година?

– Искам все повече българ­ски деца да идват по стади­оните, пързалките и пистите у нас.

– Вече сте треньор. Вижда­те ли в някое от децата но­вата Жени Раданова?

– Надявам се да се задава и нещо по-добро дори. Има­ме изключително талантли­ви деца, особено в нацио­налния ни отбор. Иска ми се те да реализират своя огро­мен потенциал в бъдеще.

– Наближават олимпий­ските игри. Можем ли да вземем медал от Пьончан?

– За мен възможностите са едно, а реализацията е съвсем друго нещо. Вярвам, че който успее да се справи с голямата битка, с напре­жението, каквото има на олимпийските игри, той ще може да реализира своите възможности. И Радо Янков, и Сани Жекова, и в биатлона имаме огромни възможнос­ти да постигне добро кла­сиране. Те имат потенциала да спечелят медал, а какъв ще е зависи само от тяхното представяне. Убедена съм, че могат да си тръгнат от Корея с отличие. На игрите нищо не се знае. Миг невни­мание може да коства всич­ките години труд, който да отиде на вятъра. Надявам се да справят с напрежение, което е огромно, когато са на старта. И Радо, и Сани, както и биатлонистите ни имат голям опит вече. Всич­ко зависи от тях. Както всич­ки българи ще им стискам палци да спечелят медал.

– Ще ви върна малко по-назад във времето. Как се запалихте по шорттрека?

– На 9 години родителите ме заведоха на пързалката на стадион „Дружба“. Иска­ха да ми покажат фигурно пързаляне. Видях едни деца, които просто тичаха с кънки. Веднага казах на семейство­то си, че искам да опитам и аз като тях. Записаха ме и така започна всичко.

– Голям проблем са усло­вията, които се предлагат у нас за състезателите ни в зимните спортове. Вие им­ахте ли такива пречки?

– Почти цял живот съм тре­нирала в България. За 24 години кариера само 4 съм водила подготовка извън страната ни. Определено смятам, че няма достатъчно добра зимна инфраструкту­ра за професионалните със­тезатели. За тези проблеми се говори почти всяка го­дина най-вече когато идват олимпийски игри. Трябва да се обърне по-сериозно вни­мание на този сериозен про­блем и да се направи необ­ходимото. Като треньор ми е болно, че децата могат да тренират само на една или две пързалки. При биатлона е същото – отново няма ус­ловия. Нашите състезатели ходят да тренират в чужби­на. Всички сме благодарни, че имаме финансовата въз­можност някой да излезе зад граница и да се готви там, но за да може да по­стигнем по-голяма масовост на спорта у нас, ни трябва добра инфраструктура.

– Таите ли още горчилка, че не успяхте да вземете златен медал от олимпий­ските игри, на два пъти бя­хте на косъм от най-голямо­то отличие?

– В началото бях много разочарована. Първите дни след състезанията, в който завърших на второ място, бяха тежки за мен. След това усетих любовта на хората. Те ме ми­слеха за олимпийска шампионка. Казваха ми: „Ето я шампион­ката!“. Вече ми ом­ръзна да обяснявам, че съм завършила втора и медалите ми не са златни, а сребърни. Честно ка­зано, за мен е много по-важна любовта на хората, които ме виждат като победи­телка.

– Какво е чувство­то да сте на едно стъпало под върха?

– И двата пъти, когато бях на стъпка от златото, но ос­танах втора, бях безкрайно разочарована по време на самото награждаване. С го­дини осъзнах, че съм била на стълбичката на олимпий­ските победители. Сега не мога да повярвам, че всичко това, което постигнах, се е случило на мен.

– Какво ви коства кариера­та в спорта?

– За да се постигне успех в каквото и е да било, тряб­ват редица лишения и много усилия. Кариерата ми не ми даде възможност да прекар­вам повече време с близ­ките ми и семейството. За сметка на това тя ми даде уникални емоции, които ос­тават живи за цял живот. В никакъв случай не мога да кажа, че съжалявам за избо­ра си.

– Коя е най-тежката трав­ма, която сте имали?

– Моят спорт е доста риско­ван и имах няколко по-сери­озни травми. Най-тежката бе, когато си счупих крака. 40 дни стоях с гипс. Имах им­планти, които след известно време махнаха. Трябваше да не се движа кой знае колко много, но тогава бях млада и енергична. Трудно се засто­явах на едно място. Посто­янно щъках напред-назад. Тичах с патериците, за да ми минава времето и да не се застоявам. Имах и едно срязване, което също дълго време за­растваше.

– Имате куп меда­ли. Къде стоят те?

– Поставени са вкъ­щи в една огромна витрина. Всичките ми гости, приятели и познати могат да им се наслаждават. Мен ми е странно да ги гледам постоянно, защото каквото и да си говорим, сега е ми­нало.

– Участ­вахте и на лятна олим­пиада. Как ви хрумна идеята да захвърлите кънките и да се яхнете пе­далите?

– Беше абсо­лютно стра­нично предиз­викателство! От федера­цията по ко­лоездене ми предложиха да опитам и на летни игри. Стори ми се интересно. Не вярвах, че ще успея да на­правя нещо. Все пак се пус­нах и се полу­чи добре. По време на под­готовка за шорттрека сме използвали колела. Така че не ми беше чуждо да въртя педали. Все пак едно е на тренировка, а друго си е да се готвиш за най-големия спортен форум.

– Спортувате ли нещо дру­го, освен да бягате с кънки­те?

– Изключително ми е при­ятно да карам ски. Докато тренирах шорттрек, се ста­раех да се опазя от някоя друга травма. Прецених, че сега е времето да се науча и да карам, колкото се може повече.

– И за финал един въпрос, който е много коментиран в последно време. Нуждае ли се Банско от втори лифт?

– Там трябва да има втори лифт. Подкрепям тази идея и се надявам да бъде реа­лизирана. С пускането на втори лифт ще се чувстваме по-добре, по-комфортно на нашите курорти и няма да ходим по чуждите. В Алпите например се минава супер бързо, няма опашки. Тази го­дина на Световната купа по сноуборд ми се наложи да чакам 40 минути, за да кача нагоре и да се спусна. Така­ва опашка не бях виждала. Именно поради тази причи­на смятам, че е необходимо да има още един лифт.

Започнете да пишете и натиснете Enter за търсене