Един живот не стига, за да разбереш Рилския манастир. Затова се връщаш отново и отново..

Надежда КОЦЕВА

Всеки път, когато се до­коснете до един от най-голе­мите символи на България, е различно и един живот не стига, за да разбереш Рил­ския манастир.

Посетиш ли Рилския мана­стир веднъж, то знай, че ще ти предстоят още завръща­ния към тази свята обител. Защото тя е жива, тя е тази която те търси и намира, за да се върнеш отново и отно­во. И да пишеш пак и пак.

Първият път беше дни след сватбата ми, когато с половинката бяхме решили да осъществим нашето сват­бено пътешествие точно там. В знак на благодарност, към Всевишния….В пищна есен с разхвърляни багри навсякъде, за да подредим бъдещите си планове. През октомври, когато нощта е толкова пречистена, а утро­то – ярко. Ние си тръгнахме оттам със запас от чисти ми­сли, със завета да ги пазим в обителта на сърцето си и винаги да гледаме нагоре, по устрема на боровете.

Завърнах се в Рилска­та обител след една декада, може би попо­раснала, със съ­пруга и двете си деца. Манасти­рът беше все по-жив. Бели, светещи гълъби се вдигаха от земята до камбаните, ся­каш съзнателно устремява­ха погле­дите на посетите­лите наго­ре.

Както и при пър­вата ми разход­ка, така и сега, за­дължител­но се впус­нахме в пределите му, за да го чуем и разберем. Първият път се бях запознала само с Гората и Манастира, сега имах въз­можност­та да се докосна до мощите на най-ве­ликия български светец, до мястото, където е погребан, пещера­та, къде­то е пре­бивавал, където е посрещал изгрева, докоснах се до ка­мъка, на който се е молел и тръгнах по стъпките му в планината, сега наречени „Поклонническа пътека“.

Красив път, извиращ от манастира, за да пренесе колективната молитва в усамотение, за да ни пока­же колко красиво е да ос­танеш сам, навярно само с Бога. През тесни пътечки с пре­пятствия, които ни караха да гледаме внимателно крачки­те си, защото всяка крачка напред е важна. Можеш да паднеш и може да се качиш, иска се само внимание.

А околността стройна и красива, бдеше над пътя ни, който се придържаше от хъ­лмове и дърветата. Горе, въ­преки навалицата, усетихме тишината и уединението, в което светецът се е сливал. Тясната пещера ни преброи да минем един по един и от тъмнината ѝ да се прому­шим в светлината. Симво­лично.

До аязмото в подножие­то на молитвената скала, смирено стоеше табло със Завета на Св. Иван Рилски Чудотворец. Има оставени листчета, които приканват посетителите да напишат свое желание и да го вмък­нат в камъните. „Заветът на Св. Иван Рилски“ е уникален документ, чието място в ду­ховен и верови аспект е до Паисиевата история – мери­ло за националното ни само­съзнание.

Писанието заема недълъг текст на светеца към идните поколения и си заслужава да се прочете, още повече, че е написано разбираемо и носи усетът за послание както към сегашния момент, така и към тези, които ще предстоят.

Но и апостолът, прочее учи да забравяме онова, що е отзад и да се стремим към това, що е напред.

„Един живот не стига, за да разбереш Рилския мана­стир“, ни заяви жената от му­зея, която работи повече от 30 го­дини като разказ­ва и тълкува ис­торията му пред посетителите. В музея всичко е живо, нетипично за застиналата история, която сме свикнали да се подава зад витрините в тези студени здания.

Всичко ни гово­ри, дори и да не можем да обхва­нем многопласто­вата информа­ция, ние усещаме посланието на времето, от което идва. Багрите, тъ­каните предават нишките си исто­рия на идните по­коления.

Кулминацията на изложбените зали е тази с кръста на Рафаил. Абсо­лютен уникат, признат от творци по цял свят. Не може да се разкаже, може само да се види, въпреки че и зре­нието се оказва недостатъчно, за да обхване колосалната съ­вършеност на детайлите, изва­яни от ръцете на монаха за около 12 години. Той ос­лепял след това, навярно предал очите си на дър­вото липа, от кое­то изваял кръста. Днес чрез това дърво ние проглеждаме във вярата, смиряваме си и му благодарим. След това си тръгваме и се оплитаме в детайлите на нашето еже­дневие, разбирайки, че от нас зависи да им придадем смисъл.

Интересното е, че всяко кътче било то в Манастира, Църквата, Музея, Двора на Рилската обител е запълне­но с живот и история. Калдъ­ръмът ни подканва да обхо­дим всичко.

Църквата ни поема щедро и ние влизаме в един из­ключително красив храм. С много ценен иконостас с не­вероятна дърворезба с мно­жество стенописи и икони. Има една различна икона „Света Богородица Осенови­ца“ (Осеняваща), вляво пре­ди олтара, съдържаща мощи на 32-ма светци, до момента не бях срещала подобна. Из­ключително въздействаща.

Впечатляваща е и кулата в манастира, която те издига нагоре постепенно посред­ством тесните каменни стъ­пала. Гледката от отворите на етажите рамкира късче­тата природа навън заедно с куполите на мана­стира. Хрельовата кула е паметник на културата и като част от Рилския ма­настир от 1983 годи­на е под закрилата на ЮНЕСКО.

И да, мекиците и питките накрая, и да – вкусни са, и да – все­ки път, когато сме там ще си взимаме от тях. На опашката след мен се редя­ха мъж и жена на средна възраст от Швеция. Питаха ме какво е това, правей­ки кръг с ръцете, и аз се зачудих как е „мекица“ на англий­ски. Хората бяха на­шарили с маршрути страната ни и бяха стигнали до Варна, Созопол, бяха ходи­ли на Дунава, Ви­дин. Зарадваме ме жизне­ността им и влечението им към красотата на страната ни. Забелязала съм, че чуж­денците толкова естествено изразяват отношението си към България, без натруфе­ни възклицания и емоции, само с дълбоко уважение в погледа им, в усмивките им и в кратките им, но катего­рични описания. Сякаш ни казваха всеки път „Имате невероятна земя“.

Зная, че пак ще се върна някой ден, водена от усеща­нето си за принадлежност и желанието да срещна с живи­те икони и природата, опасла тази обител, а светецът ще ни чака там, винаги.

Започнете да пишете и натиснете Enter за търсене