Свържете се с нас

Интервюта

Мечтите на един популярен актьор – Васил Драганов

Публикувано

на

 Юлия БАЙМАКОВА

В началото на седмицата известният коме­диен актьор Васил Драганов беше в Гоце Делчев като изпълнител на една от ролите в предста­влението „Бихте ли слезли от жена ми?“ на Пазарджишкия театър. Непринуден и сърдечен, той с удоволствие отгово­ри на въпросите ми.

– Господин Драга­нов, моля, направе­те сравнение между работата си в киното и в те­атъра. Къде Ви е по-трудно?

– Разлика има, и то голяма. В театъра определено ми е по-трудно. Аз съм на щат в Народния театър „Иван Ва­зов“, а да изиграеш главна роля в него, не е лесна рабо­та. Освен това не съм от кра­савците – слаби, елегантни, които просто се веят по сце­ната. На нас, така наречени­те характерни актьори, ни е по-трудно. Много е важен и жанрът. Както е известно, комедията е най-сложни­ят от всички. Що се отнася до киното, там кастингът е много важен, да се подберат най-подходящите изпълни­тели.

– Вие често влизате в обра­за на малкия човек. Смятате ли, че има още какво да по­стигнете в неговото изграж­дане?

– Продължавам да играя тази роля, защото ми е ин­тересна. Знаменити актьори като Чарли Чаплин и Тодор Колев са я изпълнявали. Дано имам шанс да изиграя още подобни образи.

– Известно е, че имате же­лание да влезете в ролята на мно­го лош човек. Какви са шансо­вете Ви в това отношение?

– В „Майстори“ по Рачо Стоянов – постановка на Народния теа­тър, имам шанс да изиграя злия човек. И в ки­ното бих могъл. Знаете ли, и в България, и по света, щом ня­кой актьор влезе в едно амплоа, всички вече го възприемат по този начин и той просто не може да избяга от него. Мо­ето амплоа се свързва с об­раза на Радко Чеканов от се­риала „Столичани в повече“, а именно на глуповат млад човек. Аз смятам, че е време да избягам от него и да изи­грая други типажи.

– Скоро на нашата сцена игра и Албена Павлова, коя­то в сериала беше майката на Вашия герой. Какво ще кажете за партнирането си с нея?

– И в сериала, и в Народния театър, а и в „Ко­миците“ имам щастието да иг­рая с колосите на актьорското майсторство у нас. Това обла­городява и учи. А за „майка“ ми и „баба“ ми (Стоянка Му­тафова) в „Сто­личаните“ мога да кажа, че не само работехме добре, но и се забавлявахме.

– Искам да Ви задам въпро­си и в по-личен план. В живота весел човек ли сте?

– Не съвсем. Знаете песен­та за тъжния клоун. Няма как да си нахилен 24 часа, ако си нормален. Имаме нужда и от малко тъга. Колкото до семейния ми живот, той е такъв, че не мога изобщо да се усамотя. Щом се прибера вкъщи, децата веднага ми се хвърлят на врата. През лято­то два месеца бяхме заедно всеки божи ден. Нямах въз­можност да си осигуря дори дозата тишина, потребна на всеки човек.

– Още ли мечтаете да по­сетите Япония?

– Да, мечта ми е. Японската култура е на изключителна висота, ако щете дори и в областта на храненето. Точ­но заради правилното хра­нене при тях има най-много столетници. Впечатлява ме и спокойствието им. През месец април, когато цъфтят вишните, много японски се­мейства отиват в овощните градини, където всяко от тях застава около едно дърво и може с часове да го съзер­цава.

– Имате ли и други мечти?

– Разбира се. Мечтая за трето дете например. Дъще­ря ми е в шести клас, а синът ми е 4-годишен. Време е за трето дете, но въпросът не е само то да бъде създадено, а и да му се осигури срав­нително добър стандарт на живот. Виждате какво е от­ношението на държавата по въпроса – смешно с тези малки детски надбавки. Представата, че щом си из­вестен, непременно си богат, е измамна. На нас също ни е много трудно. Сега играя в 14 пиеси, 7 от които – в На­родния театър. Изминавам по около 2 000 километра на седмица, но хонорарите са нищожни. Хората не вярват, че имам само тази леко очу­кана кола, с която ме виж­дат, но това е истината. Ние сме популярни лица в бедна държава.

– Почитателите Ви знаят, че обичате да рисувате. Раз­вивате ли се и в това отно­шение?

– Напоследък с дъщеря ми рисуваме натюрморти. Тя започва картината, аз я до­вършвам. Създаваме така нареченото концептуално изкуство. За мен е важно, че когато рисувам, не мисля за нищо.

– Пожелавам Ви да на­предвате във всичко, с кое­то се заемате, и да осъщест­вите мечтите си!

коментара

Интервюта

Румен Стойкови: Имах само едно изискване към зетьовете си – да са били войници!

Публикувано

на

Полковник от запаса. Пее и се изявява в много военни самодейни и професионални формаци в областта на Македонската музика. Работил е под вещата палка на Димитър Гетов – диригент и музикален директор на народната армия.

 Представете се на нашите читатели…

– Казвам се Румен Стойкови съм от Кресна, там са моите родители… Живи са все още, колко са здрави е отделен въпрос, но са живи. Да сами живи и здрави. Аз живея в София, женен с две дъщери и трима внуци.  Това са моите два диска които се казват  “От Извора На Кресна” и “Кресна Приказка Любима”, и съм ги донесъл специално за вас г-н Байрактарски. Първите стъпки в музиката ги направих още като дете в началото започнах с тропане по тенджери, по- късно започнах да свиря на акордеон със Сашо   Миразчийски, който все още се занимава с мен. След това в техникум отидох в София и  там започнах да свиря на тромпет. Там попаднах да друг също много известен педагог, Карябашев. Лека му пръст, той почина… Беше и преподавател в консерваторията. Карябашев видя в мен някакви музикални заложби и много искаше да отида в консерваторията, а вместо там, аз отидох във военното училище в Шумен.

Дъщерите, внуците наследили ли са любовта към музиката? Имат ли интерес към народното пеене?

– Те, като всички по млади хора, малко по- трудно, но харесват народната музика. Все пак гена си е ген. Внуците пеят… Аз вкъщи имам пиано, опитват се, дрънкат, свирят… То времето ще покаже, все още са малки.

За службата какво ще кажете?

–   Службата… Служил съм в Самоков, след това академия в  Санкт Петербург, тогава беше Ленинград, след това в София. Накрая завърших Началник на канцеларията на Генералния щаб на Българската армия. Бях заедно с генерал Михо Михов, а накрая напуснах при генерал Колев.

Имали нужда българското момче от казарма, за да стане мъж?

– Този въпрос е излишен. 100% има нужда от казарма. Аз имах само едно изискване към моите зетьове, може ли да се досетите какво е?

Да са били войници ? 😉 Задавам този въпрос, защото аз съм служил и ме е яд, че моите синове няма да бъдат войници. Не бих казал, че това е изгубено време… Сега е по модерно момчетата да си скубят веждите, а момичетата да си правят татуировки.

– Радвам се за вас, че така мислите… Много хора казва, че това е изгубено време, може би има и такива моменти. Но общо взето не е изгубено време за този които е съумял как да го използва.

Целият материал четете в печатното издание на Топ Преса!

Методи Байрактарски зам.председател на редакционния съвет на Топ Преса

коментара

Продължете с четенето

ВИДЕО

Елена Георгиева: Момента на шока е шест месеца. През тези шест месеца човек отрича, че е болен. Ако се справиш през тези шест месеца с този проблем значи, че е спечелена една основна битка. Но не войната.

Публикувано

на

Да кажем на читателите на Топ Преса, че се намираме в с. Бачево – механа „Тамаре“. Защо сме тук?

Тук сме защото собствениците на заведението бяха първите, с които се свързах преди две години и пред които се разкрих. Оказа се че са семейни приятели на моите баба и дядо. Всяка сутрин след процедурите, за които по-късно ще разкажа се отбивам тук и си почивам и пия кафе в приятна обстановка.

Представи се на нашите читатели…

Казвам се Елена Георгиева. Родом съм от гр. Благоевград, но след като завърших се преместих в гр. София. Следвах в Лесотехническият университет – Горско стопанство. Върнах се да карам стаж в Благоевград. След този стаж взех решение, че няма да се занимавам с горско стопанство в България и заминах за Америка. Имам дъщеря на 18 години. Майка студентка бях. Мъжът ми замина 2002 г. за Испания. Малко преди да замина за Америка ние се разведохме официално, за да може всеки един да продължи живота си. Когато се прибрах от Америка започнах работа в голф клуб „Света София“. До преди да се разболея работех там. В момента в който установихме това заболяване/официално го установиха лекарите/, напуснах голф клуба и се прибрах в Благоевград. Успях да издържа точно 3 месеца и взех решение да замина за Англия, въпреки състоянието в което бях. Там получих първият си рецидив след една година. Прибрах се. Лекарите ме стабилизираха. Пак заминах за Англия. Пак получих рецидив след месец. Прибрах се в България. Започнах работа в родният си град Благоевград. Видях, че нещата не стават. Пак се върнах в Англия. Пак получих рецидив. Там лежах една седмица и ме прибраха официално. Започнах една сериозна химиотерапия. Лекарите ми казаха, че немога повече да си правя експерименти и да излизам от България без да съм в добро състояние. От тогава/2014 г./ до сега съм в България. Варирам между София, Благоевград и Бачево. Лятото прекарвам предимно в Бачево. Защо съм в Бачево? Защо сме тук? Значи когато съм била малко дете съм боледувала от бронхопневмонии и гнойни ангини постоянно и мен са ме изпращали при баба ми. През 2015 г. когато получих поредният рецидив с автоимунна хеморигична анемия поговорих с една моя близка приятелка, че трябва да се замисля кога в детството си съм била най-щастлива. На 5 годинки родителите ми взеха решение зимата да ме изпратят тук защото това се отразява добре на автоимунната анемия и има шанс да боледувам по-малко

Българско Сдружение Лимфом

бул. „Черни връх” № 15 София

тел.: 02 / 866 47 00

моб.: 0877 / 43 86 01

Булстат: 175279458

Банкова сметка в лева в Банка Пиреoс

IBAN:  BG03PIRB7621 1602716641

Пиринка Петрова – Председател

 

 

Цялото интервю четете в печатното издание на Топ Преса

 

коментара

Продължете с четенето
Loading...
loading...

Магазин за бои и мазилки JUB

Facebook

КАЛЕНДАР

ноември 2018
П В С Ч П С Н
« окт.    
 1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930  

ПОПУЛЯРНИ