В Господинци не живеят господинчовци

 І. УЛИЧАВАЩИ ФАКТИ:

В Господинци мъжете не носят костюми, а жените не се качват нито на танкове, нито на токове.

Рейсовете не спират често.

Дядовците си сверяват часовни­ците по магарета­та.

Говорят си по име.

Знаят се по име.

Знаят си кътните зъби.

Жените носят бели кърпи.

И шалвари на червени, сини и жълти цветя.

Децата плуват в Места, а после лягат на топлия асфалт да се изсу­шат.

От едната страна на реката е джамията.

От другата страна е църк­вата.

Жените дълго бършат ръце в престилката.

Престилки на жълти, сини и червени цветчета.

Такива шарени гащи.

В лошо време асфалтът се размеква.

Хората не ходят на пазар за разтуха.

Правят сладко от къпини.

Говорят за времето.

Четат вестниците от край до край.

Но вярват на себе си.

И в това, което виждат…

На кой му пука за гащите.

ІІ. ДОКАЗАТЕЛСТВЕН МАТЕ­РИАЛ:

Село Господинци може да видите ако бъдете буден до­като пътувате от Разлог за Гоце Делчев. Ако обичате да проспивате пътя – няма да го видите. Ако сте свикнали обикновените малки селца да не ви правят впечатление – също няма да го видите.

А Господинци си струва да бъде видяно. Макар че само очи няма да бъдат достатъч­ни. С очите могат да се ви­дят калдаръма, белите кър­пи, дуварите, тесните улици, пъстрите шалвари, децата в прахта, усмихнатите бабички, пъргавите старчета и толко­ва. Сякаш човек сам внася смисли в едно голямо прос­транство, идва със своите предразсъдъци и страхове, мъкне ги на гръб през цяло­то време, после пак заедно си тръгват. Може би затова толкова хора се плашат от шарените гащи на българо­мохамеданите. А в сините, жълтите и червените цветя от шалварите няма нищо чак толкова страшно. Никой не се интересува от гащите, по принцип. Човек ходи с ка­квито си гащи има. И вярва в това, в което си иска.

Господинци не може да се сбърка с филмов декор. Това не е прехвалената Ковачеви­ца. Тук истински са хората, а не къщите. Животът също е истински , хората по нивите, мъжете по кръчмите не са статисти и не се преструват, че живеят. Зад думите им не се крият заучени реплики, зад дървените фасади на къ­щите не е пусто. И строежа на новата църква не е част от сценария на новото време.

Въпреки че времето тук се запиляло нанякъде. Старите хора казват, че живеят в гори тилилейски с такава кротост все едно разказват приказка. Не ги е страх от дупките по пътя. От чер­ните пътища. И стръмните баири.

Сигурно се свиква. Сигур­но е естестве­но. Но обясня­ват, че тук не живеят госпо­динчовци. Не живеят лоши хора.

Нищо, че дядовците си сверяват ча­совниците по магаретата. Нищо, че рей­совете не спи­рат често…