Урок по чест, човечност и сиромашка доблест в Гоце Делчев и как 5 лева са 5 щастливи дни за един истински Човек!

Ваня ЯНЕВА

Човечност. Хубав термин, за съжаление, съществу­ващ просто така, на хартия. Без фактическо покритие. Човечността напоследък е „кът“, чуждо понятие за хо­рата. Забързани, задъхани и вглъбени в собствените си материални цели и меч­ти, забравяме основната си цел – да бъдем Истински Добри Човеци.

Оказва се обаче, че Ис­тински Добри Човеци все пак има. Именно такива са един възрастен дядо, по стечение на обстоятелства­та превърнал се в „главен герой“ в съвсем прясната днешна случка, която ще ви предадем и един благо­евградски адвокат, който ни я разказа. Вижте разка­за на Мартин Бусаров, пуб­ликуван без редакторска намеса:

„Преди малко, минавайки по една от улиците на Гоце Делчев, ме спря един човек и с плах глас ме попита дали мога да му услужа с 80 сто­тинки. Трябвали му за билет до селото му, защото си из­губил чантичката с парите и паспорта….

Разказа ми, че не се разби­рал със шофьора на автобу­са, който пътува до селото му, имали спор за имот, и не искал да му се моли да го вози без пари …. Избрал мен, защото само аз от всич­ки минаващи съм вървял с вдигната глава и съм се ус­михвал на старите хора…

Аз го попитах дали иска да му взема някаква храна, дали не си е загубил и лекар­ствата…

Човекът кротко ми отго­вори, че иска да се прибере, щял да се нахрани вечерта, но искал да си види кравич­ката….

Извадих 5 лв. /това ми бяха всички дребни/ и му ги подадох.

Той видя,че само тази банкнота ми беше в джоба, и се стресна. Сложи си ръка на рамото ми и ми проговори с най- мекия и благ глас,все едно ми проговори Земята, каза “ ама нали ти си имаш и за теб парички, не ми да­вай толкова, това са много пари,с толко карам 5 дни…не искам 5 дни да нямаш ти, за­щото си ми услужил на мен.“ Взе парите, отиде да ги раз­бие на павильона в близост и ми върна 4.20лв.

Блокирах! Стоях на площа­да с 4.20 лв. ,които са 4 щаст­ливи дни на един истински човек…

Хора, в какво сме се пре­върнали!?!?!

Защо не можем да обича­ме и да сме истински, а сто­им с маски и сме лицемерни и алчни….

Дано Бог да го възнагради този истински човек с нещо хубаво!!!

Моята е ясна….“

Ние се трогнахме. От жеста на Мартин Бусаров, доказал чисто и просто, че не е важно кой и какъв си, а какво сър­це имаш и колко истински си всъщност. Още повече обаче се трогнахме от тази така непревзета, истинска, без капка фалш простичка честност, от сиромашката доблест на възрастния чо­век. От факта, че вместо да вземе дадените му пет лева и „да си оправи седмицата“, човекът с достойнство и до­брота взема точно толкова, колкото му е необходимо и нито стотинка повече. Тежка и тъжна е реалността. Защо­то случаят, разказан от Мар­тин, е прецедент. И от двете страни. Такива хора вече няма, няма Човеци.

Недоверчиви и алчни, вглъбени в собствените си нужди, мисли, желания и цели, забравяме да живеем и да протягаме ръка други­му. Прави чест на адвокат Бусаров, че е искал да по­могне със сума, многократ­но надвишаваща исканата. Прави чест и на човека, из­паднал в нужда, че не се е възползвал от добротата му и най-вече – че му е дал урок по човечност и любов към ближния: „не искам 5 дни да нямаш ти, защото си ми ус­лужил на мен…“

„Хора, в какво сме се пре­върнали?“ , пита напълно обърканият Мартин. Също­то питаме и ние. Защото, за съжаление, изстиналите чо­вешки отношения не са само между непознати, а и между близки хора, роднини. И тук не можем да не ви припом­ним една неотдавнашна случка, в която „главен ге­рой“ бе една възрастна баба от Благоевград. Разтърсващ разговор от само 4 изрече­ния, а толкова много болка и тъга в думите, отронили се директно от сърцето на една майка, една баба. припом­нете си случаят, който ни разказа репортерът ни Ваня Янева, а изводите – оставя­ме на вас.

„Вървя забързана през града, защото закъснявам за работа, когато един плах глас ме прекъсва: „Момиче, днеска на училище ли си?“. Обръщам се и пред мен стои една възрастна жена, дреб­на баба със забрадка и без­крайно благ поглед, която ме гледа с надежда. „Бабо, аз вече не съм ученичка“ – отговарям напълно обърка­на.

„Нищо, а дали знаеш деца­та ваканция ли са още?“ – продължава да пита бабата.

„Ами не, бяха вчера и онзи ден, от днес са на училище“ – отговарям още по – обър­кана от преди.

„Чудно, питам те, понеже внучката каза, че ще ми се обади като е ваканция, пък не се обади…“ – промълвява възрастната жена повече на себе си, отколкото на мен..и отминава.

Стоя и я гледам в продъл­жение на много време. И се чудя – жената е възрастна, може да ми е баба, значи внучката е в последните класове. Наум обвинявам момичето – толкова ли е за­ета, че не може да се обади на жената, която я обича по­вече от себе си? Кои ангажи­менти са по-важни от това да зарадваш баба си? И ос­ъзнава ли внучката, че един вмъкнат в служебни и учи­лищни ангажименти теле­фонен разговор би бил един­ственото хубаво нещо, което ще се случи на възрастната жена днес? Че тя ще се рад­ва, че е чула детето си, че после развълнувана ще раз­каже на приятелките си как то й се е обадило, че е добре, че днес има шестица по ма­тематика и …И се замислих. Осъзнах, че внучката съм и аз. Че моята баба също чака телефона да позвъни. При­сетих се и за художествени­ят герой на един дядо, който отива в сервиз за телефони и иска да поправят телефо­на му, ала техникът му казва, че не е развален. Тогава дя­дото пита: „А защо синовете ми не ми се обаждат?“.

Случката с бабата от тази сутрин обаче не е измисли­ца. Срещнах тази жена и ви­дях смесицата от надежда и отчаяние в очите й.

После се обадих на баба. Сега е щастлива.“

Започнете да пишете и натиснете Enter за търсене