История с (не)очакван край: Дупничанка пише криминални разкази ала Агата Кристи

Костадин МАРКОВ

Разкази с неочакван край е напълно очакваната изненада за почитателите на заплетените кримина­летата, поднесена с много финес от дупничанка. През целия си живот Светлана Видинска подчинява думи­те, първо в стихове, а след това в работата си на автор и редактор в няколко изда­ния – вестници, сайтове и специализирани списания за филми и изкуство.

От дете Светлана е по­читател на криминалния жанр, а Кралицата на за­плетените престъпления Агата Кристи и героите й Поаро, Мис Марпъл, Томи и Тапънс познава по-добре от приятели. Затова не е и чудно, че разказите на Светлана са сякаш писани в отминалото време, за­гърнато с плетен на една кука шал, поднесени са като черен британски чай в порцеланова чаша върху дантела.

В момента Светлана ра­боти като психолог в Дуп­ница, а в свободното си време е администратор на фейсбук страницата Агата Кристи България/Agatha Christie Bulgaria. И пише. Пише свои разкази с живи герои, със заплетени ис­тории и винаги неочакван край.

Първият й разказ „След завещанието” бе публику­ван от издателство Liternet, а ние го споделяме с вас.

За първи път тук можете да прочетете и следващите два разказа на Светлана – „В краката” и „Номерът с картата”.

Заварили ужасна картина – дядо ми, свлечен зад бю­рото, бил прострелян в гър­дите, а Елза, коленичила до него, го прегръщала в задъ­хани ридания. Когато се ог­ледали наоколо изпаднали в още по-голямо недоумение. Стенният часовник показвал 10 и 10, макар че наближава­ло пет сутринта. На бюрото освен обичайното пръсна­то тесте карти, имало десет стръка от растението Колед­на звезда, което обичайно цъфтяло на перваза на про­зореца. На килима били нах­върляни десет книги. С по­мощта на подредени един до друг моливи била изобразе­на цифрата 10 и на ниската масичка, предназначени за гости. На полицата на ками­ната били подредени десет оловни войничета. В джоба на дядовото сако имало де­сетолевка. А във вкочане­ната си ръка държал карта десетка купа с от­къснато връхче. Стискал я силно, сякаш искал да опази тайната й и успял – оръжието така и не се наме­рило, а убийството останало нераз­крито – завърши Стефани на един дъх.

Известно време приятелите й мъл­чаха замислено. Историята ги беше увлякла, може би против волята им. После единствени­ят мъж в компани­ята проговори:

-На колко години е бил Виктор, ко­гато станал инци­дентът с лъка?

-Не знам. Ми­слиш ли, че… – за­почна Стефани. После капитули­ра – Честно каза­но и аз се сещам най-напред за него. Каквото и да правел дядо ми, Виктор все не ос­тавал доволен, а картината с Цербера преляла чашата. Годините озлобление се от­прищили като бент и той е извършил убийството, каз­вайки : „Аз бях на десет, ко­гато ме осакати – не го за­бравяй дори в смъртта си“.

-Същинска трагедия в духа на древните гърци. Едва ли някой ще се върже на това – ухили се синеокият мъж. Той се бе изправил до про­зореца, край старинната библиотечка с какви ли не джунджурии. Пресегна се към едно преспапие и зами­слено го завъртя между пръ­стите си. Във вътрешността на сферата двойка балети­сти изпълняваха сложна фигура под сипещия се сняг. Балерината, прихваната от силните ръце на партньора си, бе устремила тяло в кра­сив скок, главата й бе извита назад, устните й – полуотво­рени, търсещи.

-Настася… промърмори младият мъж – какво краси­во име.

-Ха, та точно тя е най-мал­ко подозрителна, драги мой – засмя се Стефани. – Била е алчна, „искала е все по­вече и повече“, но в крайна сметка е получила звездна­та си роля. И ако Николай беше жив, може би нямаше да успее да я спре, както се е заканвал. Мъжете често се заканват да обуздаят лам­тежите на най-близките си същества, но лягат по гръб и размахват лапички, когато ги видят целите в дантели и с хубаво червило.

-Не забравяй, че тя го е из­нудвала. Не знаем нищо за това.

-Не съм го забравила. Но за всеки изнудвач е жела­телно обектът на изнудване да си остане жив, нали?

-Питам се… – каза внезап­но младият мъж и замълча. Леко късогледите му очи се взираха в лицето на балери­ната от преспапието.

-Дори ако Настася го е уби­ла, не виждам какво общо имат десетките – обади се момичето с пантофките.

-Ами Стефанино, прияте­лят от детинство? – попита другата млада жена.

-Същата работа. Какво общо имат десетките?

-Може би са част от някой фокус, който двамата са на­учили.

-Но ако само двамата зна­ят за този фокус, защо ги пръска наоколо, към кого отправя послание?

-О, да! – извика младежът – фокусите. Нали е държал карта. Десетка купа – очите му блестяха. – Леко скъса­на, нали така?

-Да, виждала съм тази кар­та в стаята на баба ми – тя пазеше всичките му вещи. Дори до последно носеше на врата си колие с буквата Н. Явно го е обичала силно.

-Ако Стефанино е убиецът, мотивът сто на сто е баба ти. Показвала си ми нейни ста­ри фотографии. Същинска Ледена кралица с платинени коси и дълги нокти – оба­ди се девойката с шала.

-Грешка. Ако беше така, нали щяха да де оже­нят все някога? А Нино никога не се е женил, нито за баба ми, нито за някой друг. С Елза си останали добри приятели – госту­вали си често, по­някога си говоре­ли по цели нощи, но нищо повече. С годините неговите клиники проспе­рирали, а нейното наследство се то­пяло – същински обрат на съдбата.

-Остана съдруж­никът – заяви мо­мичето с пудрие­рата. Той е имал сериозен мотив. В случай, че е из­вършвал злоупо­треби. Помни какво е казал дядо ти – ползвай сметало­то днес, а утре ми кажи кол­ко е две и две. Дал му е срок!

-И отново тези ужасни десетки. Какво означават? Десет милиона? Десет хиля­ди? Указват с колко точно е злоупотребил? Но това е на­право нелепо – промърмори Стефани.

-Да, именно нелепо – поч­ти извика младият мъж. Той нетърпеливо отметна кичу­ра над челото си. – Всички тези измислени улики. За­щото са такива! Единстве­ната улика, която е реална, е картата в ръката му – само тя не е могла да бъде сло­жена там след смъртта му. Връхчето й е скъсано, за­щото някой е опитал да я издърпа, но не е успял, за­ради вкочанените пръсти… Това е едничката следа към убиеца, а останалите са като кула от карти, надграждани над нея. Да допуснем, че изнудвачката не е била На­стася. А Елза, красивата без­милостна дама – тя е знаела всичко за тъмните афери на съпруга си. Зачудих се на из­раза „Да пиеш от една чаша с изнудвача си“. Николай едва ли би разкрил толкова публично интимността си с балерината. Но да споделя една чаша, едно блюдо, едно легло с жена си – това е съв­сем нормално. О, да – каза младежът уверено – също като тази миниатюрна бале­рина от преспапието, Елза е била в ръцете на един мъж, но е гледала в съвсем друга посока. Към верния прия­тел, добрия Стефанино. Или Нино, нали така? Чудя се дали това колие на врата й е било в чест на Николай? Или на неговия убиец…

-Защо си толкова сигурен, че е той?

-Но, скъпа моя, точно на Нино убитият е споделил по-рано – „Тя ме изнудва, но знам как да я спра. Няма да получи и стотинка.“ И при­ятелят се задейства свет­кавично – преди Николай вземе мерки срещу жена си. Богата вдовица е за предпо­читане пред прокудена съ­пруга. Не са се оженили, вяр­но, но останали заедно до смъртта си – под претекст, че са семейни приятели. А клиниките на Нино прос­перирали… С много, много пари. Нищо чудно, че фир­мата на Елза и съдружника й рухнала. Предполагам, че наследницата на Николай е наливала пари в бизнеса на добрия стар приятел, вместо за спасяването на фамилна­та фабрика насред финансо­вата криза.

-Но какво е значението на десетките?

-Никакво. Значение има единствено десетката купа.

-Защо?

-Цифрата няма значение. А купата. Сърце. Сърдечен хирург. Николай е бил прос­трелян от упор, а оръжието така и не се намерило. Със сигурност е било скрито от някой, който познавал всич­ки тайни местенца в имение­то. Николай отива до бюро­то си за още цигари. Влиза Нино и го застрелва. Нико­лай издъхва, но преди това от разпиляното тесте карти е сграбчил първата попад­нала купа, която би уличила извършителя. Без да забеле­жи това, Нино се връща при празнуващите. Но Елза, коя­то „открива“ тялото в 5 часа (несъмнено вече е научила за стрелбата от любовника си), вижда картата. Отчаяно се опитва да я измъкне от пръстите на съпруга си, при което къса връхчето й. Тога­ва й хрумва блестяща идея – да играе с десетката. Кла­сически трик – отклоняване на вниманието, на който мъ­жът й, този неуспял фокус­ник, я е научил.

(Продължава в следващия брой на вестник „Топ Преса“!)

Започнете да пишете и натиснете Enter за търсене