Роденият в Кочан Малин Орачев: Два пъти се разминавах с Левски

Ралица ВАСИЛЕВА

Старши треньорът на ОФК „Поморие“ Малин Орачев е роден на 3 декем­ври 1972 г. в бла­гоевградското село Кочан. Юноша е на Пирин (Блгд) – 91 мача. В кари­ерата си е играл още за „Нефтохимик“ – 201, „Ло­комотив“ (Сф) – 106, и „Черноморец“ (Поморие). Орачев е на седмо място във вечната ранглиста на „А“ група по участия – 398 мача. Има и 34 гола. С „Неф­тохимик“ е вицешампион (1997 г.) и два пъти носител на Купата на ПФЛ (1996, 1997 г.). Участвал е в 4 за­губени финала за Купата на България (два с „Пирин“ и по един с „Нефтохимик“ и „Черноморец“ (Поморие), като на три пъти това се е случвало срещу „Левски” и веднъж срещу Берое. В ев­ротурнирите е записал 16 мача с 2 гола. Има и 3 мача за националния отбор.

– Г-н Орачев, вашият от­бор върви във възходяща линия през последните го­дини. Тръгнахте от окръж­ната група, а сега сте фактор във Втора лига. Кога ваша цел ще стане и елитът?

– На този етап ни е рано, честно казано. Но пък вижте, може да нямаме за цел Пър­ва лига обаче във всеки мач играем за победа. Не бър­заме да прескачаме етапи. Нашата сила е в колектива. Винаги съм бил директен и откровен с футболистите. Възпитавам ги и те да бъдат такива помежду си. Добрият колектив е в основата на до­брите ни резултати.

– Вашият син Михаел също е футболист. Как се развива според вас?

– Да, синът ми в момента играе в „Нефтохимик“. През 2010-а се засякохме даже за малко с него, докато аз още ритах. Обаче тогава той оставаше резерва в качест­вото си на юноша и не мо­жахте да запишем мач със съвместно участие. Щеше да бъде хубаво, за малко не се случи. Добре се развива Михаел, направи доста, но и още мно­го работа му пред­стои. Той трябва да е двойно по-усърден от другите в трени­ровките. Който си има качества, има си ги. Донякъде се получава, друг път –не. Трябва много работа, търпе­ние и воля. Аз пък гледам да съм по-строг, но и обективен в отношение­то си към него. Деликатна е темата, защото Михаел, докато беше в „Черно­морец“ (Бс), се беше отчаял от загубите и от контузиите си. Мислеше дори да се отказва от футбола, но в Поморие отно­во доби моти­вация за игра. Искам да използвам случая, за да разсея и една заблуда у много ваши колеги. Пове­чето от тях считат халфа на „Левски“ Мики Орачев за мой племенник, бил „син на брат ми“. Само че това не е вярно. Аз нямам брат. Мики е син на мой братовчед.

– Двете момчета искат ли ви съвети?

– Е, разбира се, когато ме помолят, помагам. С друго не мога да им помогна.

– Отраснали сте в сатов­ченското село Кочан. Прио­ритет за местните момчета не са ли други спортове – като борбата например?

– Да, така е. И аз започнах с борба, даже не бях никак лош, да ви кажа. Веднъж станах пръв на един турнир в Благоевград и бях твърдо решил да се занимавам с борбата, но баща ми Стефан ме спря. Каза ми: „Каква борба? За теб има бъдеще само във футбола!“ И така за мен мърдане нямаше.

– Как го преживяхте?

– Преживях го много теж­ко, много…Даже плаках цяла нощ, но в крайна сметка послушах татко. Сигурно ре­шението му е било за добро. Едва ли в борбата щях да на­правя толкова силна карие­ра. А и аз като другите деца по цял ден тичах по топката. Ритахме в махалата, после се биехме, нормални неща (смее се).

– Кога ви забелязаха за футбола?

– По онова време посто­янно се правеха училищни турнири. На едно окръжно първенство ме набелязаха скаути от спортния интер­нат в Благоевград. Приех поканата им да се явя на приемен изпит там. Явиха се страшно много деца. От 500 човека трябваше да изберат десетина. За мой късмет между тези 10 бях и аз. Бях 14-годишен, малко късно започнах с организирания футбол. Моят първи треньор е Александър Кабзималски.

– Спомняте ли си дебютът в „А“ група на 2 март 1991 г.?

– Да, разбира се, че си го спомням. Победихме „Хас­ково“ с 6:0. Точно преди мача „Пирин“ изпитваше кадрови проблеми. Имахме доста контузени инаказа­ни футболисти. Наложи се старши треньорът Борис Ни­колов да ни пуска наведнъж 4-5 млади момчета. Много бяха притеснени треньори­те, но ние показахме голям хъс и характер. Представи­хме се много силно и отто­гава аз лично не излязох от титулярния състав. Николов започна да ме налага в отбо­ра. Играех в началото с №10, зад нападателя. Вървеше ми. За кратко време изиграх два финала за Купата, както и над 100 мача в различни­те турнири. Даже бях и пред трансфер в швейцарския „Базел“.

– Защо двата клуба не се разбраха?

– През 1994 г. в турнира за КНК се представихме силно. В първия кръг елиминирах­ме лихтенщайнския „Шаан“ след победи с по 3:0 и 1:0. Аз вкарах първото попаде­ние на Националния стади­он в София. Спомням си, че тогава приехме там гостите, а не в Благоевград заради някакви санкции. И на ре­ванша играх много силно. Мениджъри на „Базел“ дой­доха при нас с оферта, двете ръководства се срещнаха, но не се стигна до трансфер. Швейцарците даваха 250 000 франка, обаче нашите шефове искаха двойно. Не стана сделката, пък и аз не бях достатъчно настояте­лен. Притеснявах се дали ще мога да се оправя сам зад граница толкова млад, бях едва 20-годишен…Годи­ни по-късно, когато ритах в Бургас, имаше запитвания и от „Байер“ (Леверкузен). По­лучавал съм предложения и от Турция, Китай, Гърция, но не стана.

– Имахте ли шанс в след­ващия кръг срещу гръцкия гранд „Панатинайкос“…

– Тях ги приехме вече на „Христо Ботев“, но отстъпи­хме там с 0:2. Вижте, „дете­лините“ разполагаха с поне дузина класни играчи:по­ляците Важиха и Вандзик, аржентинецът Борели, Ни­обляс, да не ги изреждам всичките… По-силен отбор бяха от „Пирин“, няма какво да се лъжем. А и ние бяхме повечето хора на крехка възраст, „бебета“ ни викаха. В Атина отстъпихме с 1:6, но аз пак вкарах гол. 17-годиш­ният Гошко Бачев направи страхотен пробив отляво и ми сервира топката на праз­на врата за 1:4. Хубаво се получи.

– Работили сте в началото с ексцентрични президенти като д-р Христо Христов и Иван Кочев – Чомбе…

– О, да, да (смее се). Инте­ресни случки с тях много мога да ви разкажа, но няма да имаме време. Цареше двувластие тогава в клуба. Когато идваше доктор Хри­стов на стадиона Чомбе си тръгваше. Имаше спречк­вания, напрежение между тях. През лятото си тръгна цяло ядро – Христо Войнов, Добри Митов, Венко Попов, Костадин Герганчев, Божи­дар Янков. Докторът и Ко­цев водеха спор за парите от трансферите. В деня на мача с ПАО пък съдът изле­зе със становището, че леги­тимен президент на „Пирин“ е Христо Христов. Групи фенове скандираха “Върнете ни футболи­стите” и “Чомбе, къде е отборът?”. Въобще…не беше никак приятно. По едно време дойдо­ха охранители, мутри и т.н. Голям конфликт. Даже ни бяха затвори­ли, нас, футболистите в съблекалнята. Не можехме да излиза­ме. Може би, за да се предотвратят и инци­денти. Имаше емоции. Леко напечено беше положението.

– Лесно ли ви пус­наха да преминете в „Нефтохимик“?

– Да, никакви про­блеми не е имало. Всъщност аз преди да пристигна в Бур­гас имах оферти от „Левски“ и от „Локо“ (Пд). Като дете си бях левскарче. Още нещо да ви кажа за пристрасти­ята. Много харесвах играта на Божидар Искренов и Емо Спасов. Иначе от детските ми години мой любимец №1 е Рууд Гулит. Направо му се възхищавах. После е Диего Марадона. Та аз на два пъти съм се разминавал с „Лев­ски“. Вторият път Порточана (Христо Порточанов – б. а.) не ме пусна на „Герена“. На три пъти не можах да разтрог­на договора с „Пирин“. Там

 добре, че се получи работата с „Нафтата“.

– Превърнахте се в „чер­ната котка“ на „Левски“ в онези години. На какво се дължеше неспирния ви низ от победи над „сините“?

– О, не само „Левски“ са ни сърбали попарата. Всички отбори падаха на „Лазур“. В София също печелехме – 3:2 и 2:1 над „Левски“, насред „Армията“ смачкахме ЦСКА с 4:1. Събрахме се талантли­ви момчета, с характери, на точното място, по точното време. Плюс качествени­ят треньорски щаб. С всяка една победа растяхме като играчи и като хора. В един момент се бяхме превърна­ли в машина. Биехме всичко живо наред.

– Сигурно ви липсват оне­зи години…

– Е, разбира се. Никога няма да забравя времето, когато „Лазур“ се пълнеше още два часа преди мача. Запалянковците на тълпи отиваха, скандираха, пееха…Докато сега е мъка…Да не ти се ходи направо. Няма изобщо място за сравнение с преди.

– С бургаския тим имате приятни емоции и от евро­турнирите…

– Да, елимирахме кипър­ския „Омония“, треньор им беше Аспарух Никодимов. При гостуването на трибуни­те имаше поне 1000 българи, които работеха на острова и които горещо ни подкрепяха. Достойно се представихме срещу „Локо“ (Москва)…Нер­вите не ни издържаха, иначе започнахме отлично мача навън. Играхме на отвра­тителен терен, в една кал. Пречупиха ни руснаците. Не­щастно отпаднахме от нор­вежкия „Бран“. На реванша в Бургас ни вкараха неверо­ятен гол в последната мину­та, а водехме с 3:1 дотогава и се класирахме. Помня, че техният голмайстор Хазунд искаше смяна преди това, но го оставиха на терена и той ни елиминира! Направо ги смачкахме тогава, изпуснах­ме 5-6 гола…малшанс.

– През май 2000 г. във финала за Купата на стра­ната в Пловдив срещу своята „рожба“ „Нефтохи­мик“ се изправи Димитър Димитров-Херо, този път като треньор на „Левски“. По-специален ли беше този мач за вас?

– Донякъде да. На всички нас, които бяхме работили толкова дълго време с Херо, ни беше странно да го видим сега на скамейката на про­тивника. Даже някой му под­хвърли преди началото на финала на майтап, че е сбър­кал пейката (смее се). Иначе сантименти не е имало. Това е финал и всеки иска да го спечели. Играхме добре, но ме е яд, че ни биха с два гола в последните минути.

– Имаше ли гневни избух­вания от страна на Порточа­нов след последния съдий­ски сигнал?

– О, не, този път нещата бяха нормални. Много пъти обаче след други загуби Христо ни е налагал сурови наказания.

– Парични ли?

– Глобите са най-малкото. Имаше тиради след всеки мач. То не бяха една и две. Любими на шефа му бяха наказателните тренировки. Една от тях и досега си я спомням. Порточанов наре­ди да тичаме в един часа, в един зверски студ, посред­нощ на пистата на стадиона. И не стига това, ами и събра бургаските журналисти да ни зяпат. Беше голямо шоу…

– В кариерата си участва­хте в четири финала за Ку­пата на България, но винаги бяхте от губещата страна. Това ли е най-голямата ви несбъдната мечта?

– Вярно е, че не извадих късмет в това отношение. Няма как да не остава едно съжаление у мен за пропус­натите шансове. На три пъти ми се случваше да падам от „Левски“. Като че ли най-бли­зо до купата бях с „Черномо­рец“ (Поморие) през 2010 г. Тогава отстъпихме на „Бе­рое“ с 0:1 след нелеп гол в добавеното време. Разо­чарованието беше една от причините да реша да сложа край на кариерата си, макар че не липсваха предложения да я продължа.

– Ярко присъствие им­ахте в столичния квартал „Надежда“. „Локото“ какво място във вашето сърце за­ема?

– Да, там преминаха едни от най-хубавите сезони в кариерата ми. Аз по прин­цип съм такъв тип човек, че хареса ли ми някъде, не ми се мърда. Когато са лоялни хората с мен, държа да оп­равдавам доверието им. На­всякъде, където съм играл, съм оставал с топли чув­ства. Същото мога да кажа и за „Локомотив“. Отидох в труден период за клуба. Ситуацията не беше добра нито във финансово, нито в спортно-техническо отноше­ние. Дойде Стефан Грозда­нов обаче и нещата тръгнаха нагоре. Той направи нужна­та спойка между опитните, взети от него футболисти и по-младите. Доста здрави подготовки направихме под негово ръководство. Зако­номерно започнаха да идват и резултатите. После играх­ме три поредни години в Европа. Записахме серия от осем срещи без поражение в евротурнирите. Никога няма да забравя тези моменти.

– Вие сте на седмо място във вечната ранглиста на „А“ група по участия – 398. Можехте ли да запишете и повече?

– Можех, разбира се, като нищо. Можех и сигурно да подобря вечния рекорд на Марин Бакалов от 454 мача в елита. Когато си тръгнах от „Локо“ (Сф) се чувствах още в силата си. Бях във форма макар и на 36 години. Малко от младите и досега могат да ми се опънат. Когато се върнах в „Нефтохимик“ за­писах без проблеми пълни два сезона в „Б“ група. Не съм имал и тежки контузии в кариерата си, освен една, когато скъсах връзка на глезена и почивах шест ме­сеца. Бях стриктен режим­лия, и до ден-днешен съм такъв. Обичам домашния уют, но когато има по­вод, обичам и да разпускам по за­ведения в добри компании.

– Спомняте ли си някоя оказала се фатална про­пусната от вас дузпа?

– Може би е тази, която не вкарах на бара­жа за влизане в „А“ група със „Спортист“ (Сво­ге) през юни 2009 г. Играех за „Нефтохимик“. Редовното време завърши 2:2, аз се разписах вед­нъж. Стигна се до дузпи, където ни елими­нираха с 6:4. Изпуснах една и в Пловдив срещу „Локомо­тив“. Аз бях от столичните „железничари“. Помня, че преди това бяхме в черна се­рия от шест пропуснати дуз­пи. Никой не искаше сега да се нагърби. Наложи се аз да я бия. Да, но стрелях слабо и вратарят ми изби топката. Добре, че успяхме да я дов­караме в мрежата. Така че не беше фатално.

– Кой е най-красивият гол в кариерата ви?

– Веднага се сещам за едно попадение, което вка­рах на „Славия“ на „Овча ку­пел“ с „Локо“ (Сф). Играхме на тежък терен, под проли­вен дъжд. С мой гол побе­дихме „белите“. Получи се нелошо изпълнение.

– Как си обяснявате след толкова време пренебреже­нието към вас от страна на селекционерите на нацио­налния отбор?

– Всъщност тогава, когато аз се намирах в пика на ка­риерата си, място за мен там те оставаше. В тима играеха изключителни футболисти, имаше страшна конкурен­ция. Как да се доредя до титулярно място? Не беше като сега.

– Бяхте и „перде“ на тере­на…

– Е, чак пък „перде“ не съм бил. Вярно е обаче, че ако някой играч се заяде с мен, започваме да се псуваме и блъскаме, за мен ставаше по-лесно. Ако някой ме из­нервяше, лошо му се пише­ше. Не отстъпвах на никого.

УЧИЛ СЕ ОТ ЧОЛО СИМЕОНЕ, ВЪЗХИЩАВА СЕ И НА ГУАРДИ­ОЛА

Когато попитах 44-годиш­ния Малин Орачев кога е решил за първи път да се на­сочи към треньорската про­фесия, той отговаря без да се замисля: „Това се случи в последната ми година като футболист. Беше ми ясно, че освен с футбол, с друго аз не мога да се занимавам. Пред­ложиха ми работа в ДЮШ на „Нефтохимик“, тръгнах от най-малките и стигнах до Елитната група до 19 г. След това от Поморие ми предло­жиха да поема ОФК и първо­начално съчетавах работата на двете места. След про­моцията ни във „В“ група се концентрирах изцяло върху настоящия ми клуб“, разказ­ва специалистът.

Орачев изкара стаж в „Ат­летико“ (Мадрид). „Какво научих от срещата с Диего Симеоне ли? Много полезен ми беше престоят на „Висен­те Калдерон“. Докоснах се до истинския професиона­лизъм. Видях как работят големите, най-общо казано. С Чоло проведохме един разговор. Помня думите му: „Ако искаш да станеш голям треньор трябва да имаш собствена Библия.“ Нико­га няма да ги забравя. На кои съвременни „гурута“ се възхищавам ли? На Симео­не, Пеп Гуардиола, на Арсен Венгер и Жозе Моуриньо. Това са топтреньорите. Сега по време на зимната пауза в първенството ми предстои да изкарам още един стаж в голям европейски клуб. До­къде се простирам амбиции­те ли? Мечтая си за най-ви­сокото. Ако нямаш мечти, те не могат да се сбъднат“, категоричен е Малин.

 

Започнете да пишете и натиснете Enter за търсене