Димитър Бояджиев: Нужна е спешна реформа в държавната политика към децата, лишени от родителска грижа!

 Силвия СТОЯНОВА

Димитър Бояджиев е магистър по психология, социален антрополог. Работи  в Преходното жилище – Гоце Делчев. Има 11-годишен стаж в социалната сфера. Общински съветник втори мандат с профил социална и младежка политика. Председател на Младежко Обединение в БСП- Гоце Делчев

„Има пряка връзка между закриването на домовете и увеличаването на детската престъпност и децата напуснали училище през последните години“

– Г-н Бояджиев, създадохте инициативен комитет, който се противопоставя на стратегията за деинституционализацията на децата в България и застава срещу закриването на останалите домове за деца, лишени от родителска грижа. Някои от опонентите ви ви обвиняват, че се опитвате да спрете реформата в системата. Какво ви провокира да създадете „С грижа за всяко дете“?
– Идеята за комитета бе провокирана от притеснителните девиации, които наблюдаваме като резултат от изпълнението на националната стратегия „Визия за деинституционализация на децата в България“, която бе наложена от неправителствени организации водени според нас от користни цели. Тази стратегия стартира тихомълком, без обществени обсъждания в които да участват и експерти от реалния сектор, така бе приет един документ, който не отчита пълноценно българската социална реалност.
Тази стратегия е твърде деструктивна към старата система ориентирана към децата лишени от родителска грижа, а в нея имаше и необходими практики. Те не бива да бъдат разрушавани, но явно ние в България това правим най-добре и вместо да реформираме и надграждаме, рушим и отричаме всичко положително преди нас.
– В представата на средностатистическия човек домовете за деца са големи, сиви сгради, където в лоши условия са затворени десетки деца. Защо смятате, че трябва да бъдат запазени домовете, които все още са останали незакрити?
– Вероятно в миналото домове за деца е имало и в големи сиви сгради със сиви практики в тях и това е причината за формирането на негативното отношение към тези институции в част от обществото. Така е, има и лоши хора, но аз продължавам да вярвам, че добрите са много повече, така че няма как да поставяме всички под общ знаменател. Другото е плод на пропагандата, която се стремеше да отсича превантивно съпротивата срещу тази твърде крайна стратегия. Подозирам, че зад тази агресия стоят икономическите интереси на неправителствените организации създали този документ. Изобщо как е възможно представители на неправителствения сектор да формират държавни политики, а после да разнасят бланкови проекти по села и паланки като консултанти и да акумулират печалби. Това за мен е недопустимо и не трябва да бъде допускано за в бъдеще!
Основната грешка на тази стратегия е допусната още в самото й начало, като тя поставя различните видове домове на една плоскост, а разграничаването им е много важно – защото медико-социалните домове за деца с ментални и физически увреждания и домовете за деца, лишени от родителска грижа са съвсем различни институции. Първите бяха разположени в отдалечени градски райони или в села с труден достъп, сякаш за да се скрие съществуването на деца с увреждания. Няма как да не се съглася, че трябваше да се изградят нови домове за тези деца, защото те имаха нужда от интеграция, любов и по-добра индивидуална грижа близо до обществото. Това е и един от пунктовете, в който одобрявам стратегията.
Домовете за деца, лишени от родителска грижа обаче са разположени в централни градски ареали, сред хората, и там няма как да се говори за затворени деца. Тези домове са от отворен тип, а деца в тях посещават различни масови училища според възрастта и предпочитанията им, общуват свободно и извън домовете. Върху тях има непрекъснат обществен и институционален мониторинг. Освен това като сграден фонд и функционална организация тези домове претърпяха доста положителни промени, преди да се появи настоящата стратегия, така че далеч осанката им към момента не е в сиво. Всъщност много от домакинствата в България нямат толкова добри условия, каквито има понастоящем в тези социални институции.
Нашата кауза е за запазване на домовете, които оцеляха през този няколкогодишен репресивен подбор осъществен от АСП и ДАЗД. Аз твърдя убедено, че останалите такива домове, които са от по-малък тип, са отлични социални практики на европейско ниво, които трябва да бъдат съхранени и да не се лишаваме от тази добра социална база, която след време отчитайки грешката на настоящата стратегия, убеден съм, ще е необходима.
– И все пак, не е ли по-добре за децата да бъдат реинтегрирани, осиновявани или да преминат в приемни семейства?
– Да, тези три възможности са за предпочитане, стига да са добре регламентирани и да има условия за тях. Всъщност те намериха повече приложение последните години, което доведе до намаляване на броя на децата в домове, капацитета им се сви и там грижата стана много по-близка до семейната. Особен спад на децата се почуства в домовете „Майка и дете“ и домовете за деца, лишени от родителска грижа от 3 до 7 години. Това е така, тъй като осиновителите, а и приемните родители масово са ориентирани към деца в по-ранна възраст. Не трябва да забравяме обаче, че доста деца в България изпадат в риск или остават без грижа в по-напреднал етап от живота си. В тази връзка са доста обезпокоителни някои практики при реинтеграция на децата в семейна среда и при отдаването за отглеждане на приемни родители от домовете за деца, лишени от родителска грижа от 7 до 18 години. В името на обективността, тук трябва да отбележим, че бяха създадени и центрове за настаняване от семеен тип, но повечето от тях са за деца с увреждания, а големия брой деца в риск са без ментални и физически недъзи. А във връзка със споменатите форми на отглеждане горе – имаме сигнали, че социалните работници са притискани и насочват децата към тези форми на грижа, без да бъде отчитан най-добрият интерес на детето. В много от случаите деца са връщани в остатъците им от биологични семейства, от които по-рано са били отделени, тъй като са претърпели насилие или са живели в нищета и здравен риск, без да са налице предпоставки за това, защото самоцелно трябва да бъде закрит даден дом. И това според статистиката е „успешна реинтеграция в семейна среда“ или поне на хартия, а всъщност детето е изхвърлено на улицата, спира да посещава училище, живее в постоянен здравен риск, скита и проси, става жертва. Същото се случва с децата, когато биват давани на конвейер на приемни родители, без оглед на техния  капацитет да ги отглеждат. Тук е допуснат един голям субективизъм в ущърб на децата. Съгласете се, че животът на едно дете няма как да бъде мярка за подпомагане на социално слаби и незаинтересовани от труд хора, които дори нямат средно образование. На какво ще научат детето те?  Естествено, не желая да обиждам съвестните приемни семейства, които взимат децата по нравствени подбуди, но вече дори не е обществена тайна, че приемната грижа за голямото мнозинството „приемни родители“ е средство за лично препитание. Ето така държавата изписва образцови статистики за успешното изпълнение на стратегията „си“.
– Изнесената от вас информация звучи смущаващо, нима виждате връзка между закриването на домовете и увеличаването на детската престъпност и децата напуснали училище през последните години?
– Да, мисля, че има съвсем пряка връзка, още повече, че настаняването в домове за деца, лишени от родителска грижа през последните години умишлено се възпрепятства, тъй като домовете са нарочени за закриване и на социалните работници така им е разпоредено, макар че те виждат негативите от това, но аз ги разбирам, в тази трудна икономическа ситуация всеки си пази работата. Не че няма деца, живеещи в тотална нищета и здравен риск, това е повече от видимо, още по-лошото е че се отказва настаняване и на такива потърсили помощ, за което имаме конкретни сигнали.
Така е, за съжаление България е държавата с най-висока смъртност сред млади хора и най-голяма бедност в ЕС, което оставя десетки деца годишно без грижа и в риск, но под давление на стратегията и притиснати от техните ръководства отделите за закрила на децата по места не настаняват голямата част от тези деца в защитената среда на домовете, което ги тика извън училищата към тъмните криминални ниши. Само че не децата са виновни, че търсят начини да оцеляват, виновна е държавата, която разпорежда този геноцид и абдикира от грижата си към тях. Така тя сама създава бъдещо неграмотно поколение с 13% ученици напуснали училище за учебната 2014/2015 година, а от друга страна свой неоспоримия факт, че 94% от децата в домове завършват средното си образование.

 – Каква е вашата цел оттук нататък и как смятате да я постигнете?
– Първата стъпка бе учредяването на комитета ни и изработване на наша позиция и искания. Радвам се, че зад нас застанаха както много хора занимаващи се със социална работа от цяла България, така и известни певци, спортисти и интелектуалци.
Оттук нататък нашата цел е напълно конструктивнa – настояваме за създаване на работна група от МТСП, в която да бъдат поканени и наши представители, тъй като ние сме хора, които работим в тази сфера, компетентни сме и виждаме негативите на системата. Очакваме това да се стане в рамките в началото на мандата на следващия кабинет и да доведе до корекции в някои аспекти от националната стратегията за деинституционализация, под давление на които се извършват престъпления срещу децата лишени от родителска грижа. Домове от интернатен тип функционират в много по-богати европейски държави, а при нас този социален буфер от места за настаняване и отглеждане на деца останали без грижа или изпаднали в риск е още по-необходим. Също мислим да предложим от тук нататък хора работещи на терен да бъдат канени при формирането на всички национални политики в социалната сфера,тъй като те могат да бъдат полезни от гледна точка на тяхната акуратност спрямо реалната средата.
– Смятате ли, че инициативата ви ще постигне успех?
– Надяваме се на разума на хората, от които зависи тези промени да станат факт, защото те са в интерес на най-уязвимата част от обществото – децата на България.